Печат

Георги Бонев: Никога не съм предавал Локомотив

вкл. .

georgi bonev

Интервю от Милен ДИМИТРОВ

Георги Бонев е роден на 20 юни 1954 г. Юноша е на „Локомотив“ (Сф), играл е още в „Локомотив“ (ГО), „Нови Искър“ и „Победа“ (Мировяне). В „А“ група има 293 мача и 6 гола. Шампион на България през 1978 г. Носител на КСА през 1982 г. Има 34 мача в националния отбор. Четвъртфиналист за Купата на УЕФА през 1980 г. Може да се каже, че Бонев е един от символите на „Локото“ през последното половин столетие. В любимия клуб е (с малки прекъсвания) от 1966 г. до сега. Дълги години работи в „червено-черната“ ДЮШ. Подготвя цяла плеяда футболисти, стигнали и до националните отбори. В момента също води една от юношеските формации на клуба. Учител е в 153-о училище.

Джими, бате Жоро и Белия орел
Започнах да се занимавам с футбол през 1966 г. Никога не съм изневерявал на „Локо“ (Сф). Колко бързо лети времето! Беше миналия век, а все едно се е случило вчера. Цялото ми детство ми е пред очите. Отраснах в софийското село Войняговци. Съпругата ми е от кв. Бенковски, зет станах там, а знаете много добре, че там, откъдето е жената, оттам е и родата (смее се). В семейството само аз съм футболист. Моите родители са обикновени работници, нямат нищо общо със спорта. На жена ми един братовчед – Васил Петров, игра и в „А“ група, беше и в „Надежда“ няколко сезона. За футбола ме откри домакинът на отбора на „Локомотив“, който е от моето родно село. Той се казваше Кольо, но му викахме Джими. Играехме детски мачове долу до реката. Събирахме се събота, неделя…Аз влизах и при по-големите. Та този Джими явно нещо е видял в мен, силна левачка, техника, не знам и аз какво. Дойде един ден вкъщи, говори с нашите и ги убеди да ме пуснат да тренирам в „Локото“.

В „Локомотив“ (Сф) съм вече над 50 години. Първо тренирахме на игрището в кв. „Захарна фабрика“, после в Требич и до ТЕЦ-а. Пребирахме се заедно с Васко до Бенковски между две тренировки нещо да хапнем. Пеша сме вървяли сума ти километри, но бяхме млади и силни, не знаехме що е умора. Първият ми треньор е Георги Петков, или бате Жоро, както всички му викахме. Беше учител по литература, живееше в кв. Кумарица на Нови Искър, работеше в училището в Требич и беше скаут и в „Локото“. Бате Жоро имаше уникален педагогически усет и нюх да открива таланти. Той създаде десетки футболисти, които от детските шампионски години стигнаха до върховете на родния футбол. Преди мен в клуба бяха дошли още две момчета от моето село – Пепи и Иван, двама братя.

Път в мъжкия футбол ми даде великият Георги Берков – Белия орел, Бог да го прости. Преди мен се наложиха Ангел Колев и Венци Арсов. От моят набор 1954 е и вратарят Боре Манолков, който обаче дойде при нас от „Сливнишки герой“. По време на насилственото обединение в ЖСК „Славия“ изиграх 2-3 мача за новосъздадения клуб. Бяха ни взели няколко момчета да играем „елитен“ отбор, а другите останаха долу като „зонов“. От първия се махнах по собсвено желание. Причина за това стана неприятна случка. Предстоеше ни пътуване до Ботевград, събирахме се на спирка в Павлово. Трябваше да дойде и бате Жоро с нас. Той по принцип имаше ена слабост – закъсняваше за срещи. Ние, локомотивчетата, си го знаехме това и не се учидехме, когато той отново закъсня. Автобусът се канеше да потегля, когато отгоре, по пътя го видяхме да се задава. Размикахме се: „Ей, бате Жоро, бате Жоро..“ Обаче водачът на групата ни махна с ръка: „Не ме интересува, да е дошъл на време“ и нареди рейсът да тръгне. Оставихме Петков в София, подминахме го и заминахме за Ботевград. Това може би ни озлоби, разочаровахме се и решихме да се махнем от „елитния“ тим. Скоро след това стана и разделението, така че сме го сторили тъкмо навреме.

Идолът Аладжов
Винаги съм казвал и признавал, че съм имал един идол във футбола – Стефан Аладжов. Възхищавах му се, копирах играта му. Исках като него да играя – нито по-нагоре, нито по-нагоре. Просто като него. И това се сбъдна, да ти кажа. Нямам претенции да съм от неговата класа. Имаме си някои хитрини ние, защитниците…Оставам нападателя на дистанция, но съм нащрек и правя така, че той да тръгне с топката натам, където на мен ми е удобно. В това, общо взето, се изразяваше силата ми. Бях бърз, биех винаги за първа топка, не давах противникът да надделява. Да, и доста са ме мъчили. Най-вече се сещам за Цецо Йончев и за Воин Войнов. Водехме яки битки с тях. Лесен ми беше покойният Наско Александров – Кимбата, от „Славия“. От чужденците харесвах много Франц Бекенбауер, Манфред Калц и Паул Брайтнер. Ей, батка, връщаш ме много назад в годините…

При мъжете дебютирах през сезона 1971/1972. Отлично си спомням първия си мач. Гостувахме във Велико Търново на 11 март 1972 г. Победихме с 2:0. Доста осакатен беше отборът ни, Тодор Колев и Начко Михайлов, лека му пръст, не играха, наложи се да влизаме младоците. Получих контузия, не знам какво съм играл, не съм бил на себе си сигурно, така да се каже. И така започнаха нещата. Записах осем мача през този дебютен мой сезон. В края на ноември 1972 г. влязох в казармата. Отидох в „Локомотив“ (ГО) в „Б“ група. Горна Оряховица ми даде много и никога няма да забравя този град. Тодор Велев беше станал треньор там. Подаде ми ръка. Аз виждах, че посмъртно не мога да изместя някои от старите кучета в „Локомотив“. Случайно се срещнах с Тошко Велев на гарата. Казах му: „Бат Тошо, тук някой трябва да умре, за да взема мястото му.“ Велев искаше да ми помогне. С мен трябваше да дойде и едно момче – Иван Кръстанов, но той сам се провали. После опитахме да го уредим за „Янтра“ (Габрово) – не стана. С Краси Трайков пробвахме връзки и за „Локо“ (Дряново), където Иван все пак поигра малко. Бяхме силен тим в „Локо“ (ГО). Не ни достигна съвсем малко, за да влезем в елита. „Дунав“ (Русе) ни изпревари тогава. Титуляр на левия бек беше Николай Колев – местният любимец. Наложи се да се преквалифицирам в стопер за няколко мача. После си разменихме местата. Викаха ме в сборния отбор на „Б“ група. Помня един силен мач срещу Румъния в Търговище. След срещата ме наградиха за играч №1. Изненадах се. То радост, то чудо. Признание е все пак за един 20-годишен футболист.
bonev-3

Завръщане към „Надежда“
На 1 юли 1974 г. се завърнах в „Надежда“. Йончо Арсов и Батето (Иван Коцев – б.р.) вече бяха поели отбора. Тръгнаха ми добре нещата. Захапах титулярното място и не го пуснах 9 години. Не се спирах. Прибирам се от младежкия национален тим, викат ме в мъжкия, в „Б националния отбор бях капитан на едно турне в Германия… С младежите спечелихме силния турнир в Тулон (Франция). Точно когато ми се роди дъщерята пък грабнахме Балканската купа. Спомням си с усмивка за едно турне в Япония. С нас бяха обаче още и опитните Христо Бонев, Димитър Пенев и Петко Петков. Тогава използвахме случая и си накупихме техника – касетофони, грамофони, какво ли не. То там се чудиш какво да вземеш, бе. Игла да хвърлиш, ще падне на техника. Страхотна работа, друг свят беше там. За наше нещастие обаче ни конфискуваха всичко на аерогарата. Събраха цяла стая с нашите покупки. Дорева ни се направо. Започнахме да се обаждаме на близки, познати, на митницата ни искаха високо мито. Дойдоха роднини, платиха и си изнесохме техниката (смее се). Касетофоните бяха от онези, големите, „комбайни“ им викаха.

Страсти в Дъблин
В националния отбор ме повика за първи път Христо Младенов. Дебютирах на 21 септември 1977 г. срещу Турция (3:1). Влязох четвърт час преди края на мястото на Милчо Евтимов от „Славия“. Още следващия ми мач беше изключително важен – гостуването на Ейре от световните квалификации. В Дъблин завършихме 0:0. Вечерта преди срещата не спах от вълнение. В моята стая беше Борис Ангелов. Като по-опитен, той ме успокояваше. Но може ли да се спи, то сън не те лови. Много любопитна ситуация се получи след последния съдийски сигнал. На терена нахлу публика, десетки хиляди фенове. Не бяхме виждали такова нещо. Мачът се предаваше по българската телевизия. Моите близки са си изкарали акъла, когато са видяли какво става на терена. Нямаше нищо страшно обаче. Феновете просто ни гледаха като извънземни, искаха да се докоснат до нас, да ни пипнат и прегърнат, дружелюбни бяха. Такава била традицията. Наистина удивителни хора. След този успех в Дъблин ни предстоеше решително гостуване в Париж. Ситуацията беше подобна на тази от 1993 г., с тази разлика, че 16 г. по-рано на нас ни стигаше дори точка, а на „петлите“ им трябваше задължителна победа за класиране на Мондиала. По ирония на съдбата мачът беше на 16 ноември, а всички помним, че за Щатите осигурихме визите на 17 ноември. Лежах си в хотелската стая и се настройвах за мача. Обръщам каналите по телевизията, на всеки едно и също: „Але, ла Франс!“ Изключвам телевизора. След малко пак го пускам. И пак: „Але, ла Франс!“ И така до полунощ. На другия ден паднахме с 1:3. Просто нямаше начин да ни допуснат да поднесем изненадата. С такова впечатление останах. Французите и със странични хватки щяха да ни бият. После си викам: „Абе, ние къде сме тръгнали? Кой ще ни пусне нас, бе?“

Как се спира Кигън?
Как се спира Кевин Кигън ли? Трудна работа, трудна, да си призная честно. Имам един сблъсък с него – на 6 юни 1979 г. Загубихме в София с 0:3, но англичаните бяха голям отбор. Кигън беше взел „Златната топка“. Изключителен футболист, много подвижен, хитър, изобретателен. На мен винаги са и били проблемни тези, барливите, ниски играчи. Кигън не може да се пази персонално, ще станеш смешен. Само от дистанция стоиш, ама и това не помагаше. Вече в ответния мач (0:2) – на 22 ноември, Кигън не взе участие. Срещата трябваше да се проведе предния ден – на 21 ноември, но Лондон беше захлупен от гъста мъгла и беше отложен двубоят. Излизам от хотела, нищо не се вижда. Викам си, този лаф после стана пословичен:“Колкото повече се стъмва, толкова по-страшно става.“ (смее се). На другия ден излязохме същите състава с изключение на Кигън. Беше заминал за Германия заради ангажимент на своя „Хамбургер ШФ“. Професионалист! Държахме се достойно на „Уембли“. Дълго време резултатът го удържахме 0:0. Даже при една ситуация аз можех и да се разпиша. Тръгнах на пробив по крилото, подадох на Бойчо Величков. Той ми върна топката на ъгъла на пеналта, но с левия крак стрелях над вратата. Топката просто облиза напречната греда. Пропуснах супершанс.

Да прескочиш екватора
Незабравимо за мен ще остане и гостуването в Буенос Айрес на 29 март 1978 г. Това ми беше и първото прелитане на океана. И тогава имаше смешни сценки. По време на прелитането над екватора някои от майтапчиите в групата започнаха да подканят останалите да гледат надолу, защото трябва да видят екватора. Имам и една снимка, на която се вижда как сме се разкрачили насред пътеката в самолета – единият ми крак е в южното полукълбо, а другият – в северното. Други кодошлии пък подкокоросваха „зайците“, които за първи път се качваха в самолет: „Я отвори прозореца, че стана задух“. Весело беше.

Мачът с Аржентина беше част от цяло турне в Америка. Само броени месеци по-късно домакините щяха да грабнат световната титла. Сигурно сме им донесли късмет. По-рано го носехме на бразилците. Така се случи и през 1970-а, и после оттам ни канеха преди всеки Мондиал. Атмосферата на стадион „Бонбонера“ е нещо невероятно. Дето се вика, губиш ума и дума като излезеш от тунела. Сложени огромни тонколони, целият стадион бучи, феновете реват. Имахме чувството, че е земетресение. Спомням си, че аржентинските национали преминаха преди мача през параклис досами стадиона, помолиха се. Целият стадион осеян с деца в синьо-бели фланелки, жонглиращи с шестограмни топки. Еуфорията като те хване там и загубваш ума и дума. Въпреки всички мисля, че се представихме достойно. После направихме 1:1 в Перу. От Мексико паднахме с 0:3. Преди срещата се случи нещо неочаквано. Домакините сбъркаха химна ни. Вместо „Мила Родино“ прозвуча старият – „Шуми Марица“. В знак на протест се прибрахме в съблекалните, докато организаторите не решиха проблема и над стадиона се разнесе правилният химн. Имам още едно подобно екзотично турне с националите през 1981 г. Треньор тогава ни беше Атанас Пържелов. Продължително и тежко пътуване на големи разстояния до пет непознати държави. Не можахме да се качим до градовете на инките, защото се изви страшна буря и забраниха полетите из Андите. А и плюс това там може само с хеликоптер да се ходи. Яд ме е, че по същата причина изпуснах да отида и години по-късно до най-западната точка на Европа – „Кабо ди рока“. Една седмица бяхме в Колумбия, където само тренирахме. Надморската височина допълнително ни взимаше силите. Пропуснах мача в Боливия, защото в края на една тренировка дръпнах мускул в бедрото и се наложи да ми бият обезболяващи инжекции. Най-тежкият ми мач беше в Лима. Той беше и последният. Бяхме получили по стотина долара, макар че ни обещаха по повечко да вземем, и вече мислехме за вкъщи.

В хотела ни дойде представител на нашата фирма за мотокари „Балканкар“ в Перу. Каза ни: „Момчета, бийте ги, бе! Омръзна ми от 11 години да въртят по телевизията кадри от тяхната победа на Световното първенство в Мексико с 3:2. С нея започва всяка предаване…“ А перуанците яко ни се заканваха да ни бият пак. Поведоха ни, но Петьо Зехтински изравни. Съдията удължи времето с над 10 минути, само и само домакините да вкарат гол. Той изгони първо Венчо Съботинов, а после и мен. Да, обаче сметките им излязоха криви. Чаво Цветков им заби гол от аутлинията и бихме с 2:1, ама беше далеч над 100-ата минута. Завършихме това турне без загуба.

„Отзад катеначо, а отпред – бате Начо“
Абсолютно заслужено станахме шампиони на България през 1978 г. Бяхме страхотен колектив, обиграни, бяхме от толкова години заедно, че си знаехме и кътните зъби. Отличен вратар, здрава защита, креативна халфова линия и разбира се – един голям Начко Михайлов. Като станеше фаул около пеналта не чакахме, а бягахме директно към центъра. Знаехме, че набара ли я Начето е гол. Бате Начо ще бележи, няма това-онова. Вкарваме гол и заключваме вратата. Ако успее някой да я пробие, вкарваме втори и пак я заключваме с още един катинар. Неслучайно разни капацитети определяха нашата тактика като „Отзад катеначо, а отпред – бате Начо.“ И така беше. Има и друг любопитен момент в навечерието на този велик за нас сезон 1977/1978. Всички ни подценяваха, когато аз им разправях, че тази година сме първи. Бъзикаха ме: „Локо ще стане шампион, когато монетата застане на калъч.“ Даже и карикатури публикуваха по вестниците. Аз си знаех своето: „Казвам ви, ще дойде момент, когато монетата ще застане.“ И точно така се случи. Пророчеството ми се сбъдна.
bonev-2

Никой не вярваше две години по-късно и когато играехме с „Динамо“ (Киев). Е, хубаво, обаче ги елиминирахме украинците. Такова зверско ритане и съдийска сеч не съм виждал през живота си. Особено на реванша в Киев един унгарец (Палотай – б.а.) ни мачкаше здраво. Но издържахме, най-вече благодарение на това, че имахме силен дух. Ние не се изхвърляхме с напразни закани, не, то си идваше от само себе си. Грабва те играта и забравяш всичко странично. Много рядко се е случвало някой да натежава на колектива. И футболът беше по-различен, че дори на един да не му тръгне играта, останалите можем да го „носим“. Сега вече е трудно, станат ли двама-трима си обречен. Нямаше напрежение в съблекалнята, беше само хахо-хихи. Шахче, табличка, карти…Да не забравяме и Бате Наче с неговия прословут касетофон. На рамото го носеше и влизаше така в съблекалнята. С него много често си слушкахме музика. С лекота играехме после. Дали са се позволявали някои волности на най-голямата ни звезда ли? Еее, стига, бе. Говоря направо: Как пък за всичките тези години никой от нас не каза нещо срещу него? Как никой не се разсърди: „Чакай, аз няма сега да тичам и заради него.“Ама така беше, защото знаеш, че от три паса са два гола. Той си заслужаваше привилегиите и всичко претворяваше в победи на терена. Беше неповторим! Да, и Михайлов си имаше „душмани“, така да ги нарека. Например един Чачевски преиграваше и прекаляваше в суровото си отношение към звездата. Прекалено строг беше. Нещо не му беше по сърце. Може би дори е имало моменти, когато е искал и да го освобождава. Спомням си, че беше станал и резерва Начко. Няма да забравя мача в Дупница, когато стоеше тъжен на резервната скамейка. Всички бяхме много изненадани от това треньорско решение. Любен Колев от Марек“ тогава счупи крака на Ради Здравков, много яко отзад го изпраска. Мисля, че това се случи в навечерието на реванша срещу „Андерлехт“ за КЕШ през 1978 г. След контузията на Ради, бате Наче влезе в игра, върна си титулярната позиция. После се намери място и за двамата в схемата.

На екскурзия до Париж и един лакът за спомен от Джентиле
Няма как да забравя сблъсъците с ПСЖ през 1982 г. в турнира за КНК. Тук ги ударихме с 1:0, а на реванша аз не играх. Дни преди полета за Париж на мач в Петрич ме контузи нападателят на „Беласица“ Георги Бибишков. Ей такъв ми стана глезенът. Поду се, не можех обувка а си обуя. Бумбо Стойков също пропусна заради наказание. Двамата отидохме като туристи. Взехме и жените тогава. Дойдоха двете с влака, та ги развеждахме из Париж. Отидохме с Данчо на „Парк де Пренс“, чакахме и половинките да дойдат. Обаче тях ги няма. Оказа се, че нашият началник Събков ги е изпратил на влака обратно за София. Останахме като гръмнати. Мачът свърши 1:5, ние с отбора се прибрахме със самолета, а съпругите ни два дни по-късно с влака.

Имах късмет и не съм получавал тежки контузии в моята кариера. Веднъж италианецът Клаудио Джентиле ме удари зверски с лакът по време на контрола в Болоня. Стана при едно наглед елементарно единоборство. Той излезе по-сериозен. Здраво влизане, неочаквано за мен. Излезе ми голяма подутина на гърдите. Не можех да дишам. Дочаках края на мача присвит на кушетка в съблекалнята, не се съвзех, докато не дойде доктор Стоян Костадинов. Благоя Блангев доигра срещата вместо мен. На американското турне получих скъсване на двете бедра. Сакатлъкът стана по време на игра на „Двама са малко, трима са много“ в Колумбия. Биха ми обезболяваща инжекция, добре обаче на мача с Перу скъсах на другия крак. Докато пазиш единия, натоварваш другия. Тошко Велев много е страдал от същото. Върнах се в България, една година не играх. Обувките ми бяха хванали паяжина. Помислих си, че някой ме е проклел. После пак включих на прилични обороти – 1982 и 1983 г. Дойде в “Локо” обаче Ормата (Стоян Орманджиев – б.а.) и ми стана ясно какво ме чака. Не мога да кажа, че ме изгони, ама точно така май си беше. Бях само на 31, имаше още мегдан при мен, но…Чудех се какво да правя. Получих оферта от Кипър, но близък човек ме посъветва да не отивам там: „Не си заслужава. Там парите са мизерни. И за едно трабантче не можеш да изкараш“.

Години под пагон
През 1981 г. ни направиха офицери в Транспортни войски. Реших да остана военен. Изкарах 4 г. в армията. Токата Колев ми беше началник. Но тази работа не ми беше присърце. Записах ВИФ на 33 г. Изкарах задочно първия курс, но се появиха разногласия с началството около отпуските. Подадох рапорт за напускане през 1989 г, започнаха да ме спират полковници, генерали…Бях си решил, че се махам. Поиграх още малко футбол – в Нови Искър и Мировяне, където бях играещ треньор. По едно време, за да изкарам насъщния, карах и такси, с ладичката. Бяха ме регистрирали в Нови Искър, на адреса на Холц – брат на Виден Апостолов. Помагаше човекът да изкарам някой лев. Не се получиха нещата обаче. Събера 20 лв., оп, отиват за ремонти. Нямаше смисъл, зарязах таксито. Отново изпаднах в безизходица. Какво да правя сега? Братовчед на жена ме уреди в едно предприятие – „ТерСнаб“. Три години изкарах там. Бях общ работник в един склад. Хамалувах, карах мотокарчето насам-натам. А и учех през това време.

Какво нещо е футболът?
Не знам по каква работа се завъртях веднъж по стадиона. Видя ме Апостол Чачевски, беше станал председател на „Локомотив“. Посъветва ме да подам молба, защото точно сега се освобождавало място. А знаеш ли за кое място ставаше въпрос? Бате Начко отива и става старши треньор на „Славия“. Така от 1993 г. до ден-днешен съм в ДЮШ на моя роден клуб. Работил съм с десетки таланти – като започнем от Гъргоров, Гошко Пеев, Велизар Димитров, та стигнем до Росен Каптиев, Антон Парапанов…Бях поставил цел пред момчетата – да вкарат поне 100 гола до края на първенството. Завършихме първи с аванс ссъ старшата възраст и със 120 гола, като имаш предвид, че Каптиев беше изпуснал още поне 50. Аз не съм ги направил футболисти, аз съм имал щастието да работя с тях. Ето и сега им казвам на хлапетата: „Стремя се да ви дам правата, да не ви изпусна.“ Иначе другото им го е дал Господ. Не ми харесва манталитетът на сегашните футболисти. За мен футболът се превърна в лека атлетика с топка. Направо не ми се гледат мачове вече.

цялото интервю от http://vitoshanews.com/

Share

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

partciBY
partciBY Явор Вълчинов: Напускам?!? Измислица!!! : lokosf.info/%D0%BC%D0%B5%D… #lokosfinfo

Retweeted

 

ВИДЕО


начало 0:10

FACEBOOK

НОВИ КОМЕНТАРИ

  • Благодарим за коментара! Много хора, не ползват фейсбук, правим организация от пролетта да излъчваме ...

    Прочетете още...

     
  • Успех Илиянчо!!!!!

    Прочетете още...

     
  • Скъпи Локомотивци,не трябва да съжаляваме че не сме поканени в ЦИРКА,защото и това начинание на ...

    Прочетете още...

     
  • Само Локо Сф.Перукан,Плеш ивеца и корумпетата от т.н. БФС са свински подлоги.

    Прочетете още...