Печат

Димитър Георгиев - голмайсторът за сезон 2016/2017

вкл. .

dimitar georgiev

Футболистът на Локомотив Димитър Георгиев спечели класацията за голмайстор за сезон 2016/2017 във Втора лига. Георгиев завърши подобаващо сезона с два гола във вратата на Банско, като след първия поздрави феновете целувайки емблемата на своята фланелка

Печат

Георги Бонев: Никога не съм предавал Локомотив

вкл. .

georgi bonev

Интервю от Милен ДИМИТРОВ

Георги Бонев е роден на 20 юни 1954 г. Юноша е на „Локомотив“ (Сф), играл е още в „Локомотив“ (ГО), „Нови Искър“ и „Победа“ (Мировяне). В „А“ група има 293 мача и 6 гола. Шампион на България през 1978 г. Носител на КСА през 1982 г. Има 34 мача в националния отбор. Четвъртфиналист за Купата на УЕФА през 1980 г. Може да се каже, че Бонев е един от символите на „Локото“ през последното половин столетие. В любимия клуб е (с малки прекъсвания) от 1966 г. до сега. Дълги години работи в „червено-черната“ ДЮШ. Подготвя цяла плеяда футболисти, стигнали и до националните отбори. В момента също води една от юношеските формации на клуба. Учител е в 153-о училище.

Джими, бате Жоро и Белия орел
Започнах да се занимавам с футбол през 1966 г. Никога не съм изневерявал на „Локо“ (Сф). Колко бързо лети времето! Беше миналия век, а все едно се е случило вчера. Цялото ми детство ми е пред очите. Отраснах в софийското село Войняговци. Съпругата ми е от кв. Бенковски, зет станах там, а знаете много добре, че там, откъдето е жената, оттам е и родата (смее се). В семейството само аз съм футболист. Моите родители са обикновени работници, нямат нищо общо със спорта. На жена ми един братовчед – Васил Петров, игра и в „А“ група, беше и в „Надежда“ няколко сезона. За футбола ме откри домакинът на отбора на „Локомотив“, който е от моето родно село. Той се казваше Кольо, но му викахме Джими. Играехме детски мачове долу до реката. Събирахме се събота, неделя…Аз влизах и при по-големите. Та този Джими явно нещо е видял в мен, силна левачка, техника, не знам и аз какво. Дойде един ден вкъщи, говори с нашите и ги убеди да ме пуснат да тренирам в „Локото“.

В „Локомотив“ (Сф) съм вече над 50 години. Първо тренирахме на игрището в кв. „Захарна фабрика“, после в Требич и до ТЕЦ-а. Пребирахме се заедно с Васко до Бенковски между две тренировки нещо да хапнем. Пеша сме вървяли сума ти километри, но бяхме млади и силни, не знаехме що е умора. Първият ми треньор е Георги Петков, или бате Жоро, както всички му викахме. Беше учител по литература, живееше в кв. Кумарица на Нови Искър, работеше в училището в Требич и беше скаут и в „Локото“. Бате Жоро имаше уникален педагогически усет и нюх да открива таланти. Той създаде десетки футболисти, които от детските шампионски години стигнаха до върховете на родния футбол. Преди мен в клуба бяха дошли още две момчета от моето село – Пепи и Иван, двама братя.

Път в мъжкия футбол ми даде великият Георги Берков – Белия орел, Бог да го прости. Преди мен се наложиха Ангел Колев и Венци Арсов. От моят набор 1954 е и вратарят Боре Манолков, който обаче дойде при нас от „Сливнишки герой“. По време на насилственото обединение в ЖСК „Славия“ изиграх 2-3 мача за новосъздадения клуб. Бяха ни взели няколко момчета да играем „елитен“ отбор, а другите останаха долу като „зонов“. От първия се махнах по собсвено желание. Причина за това стана неприятна случка. Предстоеше ни пътуване до Ботевград, събирахме се на спирка в Павлово. Трябваше да дойде и бате Жоро с нас. Той по принцип имаше ена слабост – закъсняваше за срещи. Ние, локомотивчетата, си го знаехме това и не се учидехме, когато той отново закъсня. Автобусът се канеше да потегля, когато отгоре, по пътя го видяхме да се задава. Размикахме се: „Ей, бате Жоро, бате Жоро..“ Обаче водачът на групата ни махна с ръка: „Не ме интересува, да е дошъл на време“ и нареди рейсът да тръгне. Оставихме Петков в София, подминахме го и заминахме за Ботевград. Това може би ни озлоби, разочаровахме се и решихме да се махнем от „елитния“ тим. Скоро след това стана и разделението, така че сме го сторили тъкмо навреме.

Идолът Аладжов
Винаги съм казвал и признавал, че съм имал един идол във футбола – Стефан Аладжов. Възхищавах му се, копирах играта му. Исках като него да играя – нито по-нагоре, нито по-нагоре. Просто като него. И това се сбъдна, да ти кажа. Нямам претенции да съм от неговата класа. Имаме си някои хитрини ние, защитниците…Оставам нападателя на дистанция, но съм нащрек и правя така, че той да тръгне с топката натам, където на мен ми е удобно. В това, общо взето, се изразяваше силата ми. Бях бърз, биех винаги за първа топка, не давах противникът да надделява. Да, и доста са ме мъчили. Най-вече се сещам за Цецо Йончев и за Воин Войнов. Водехме яки битки с тях. Лесен ми беше покойният Наско Александров – Кимбата, от „Славия“. От чужденците харесвах много Франц Бекенбауер, Манфред Калц и Паул Брайтнер. Ей, батка, връщаш ме много назад в годините…

При мъжете дебютирах през сезона 1971/1972. Отлично си спомням първия си мач. Гостувахме във Велико Търново на 11 март 1972 г. Победихме с 2:0. Доста осакатен беше отборът ни, Тодор Колев и Начко Михайлов, лека му пръст, не играха, наложи се да влизаме младоците. Получих контузия, не знам какво съм играл, не съм бил на себе си сигурно, така да се каже. И така започнаха нещата. Записах осем мача през този дебютен мой сезон. В края на ноември 1972 г. влязох в казармата. Отидох в „Локомотив“ (ГО) в „Б“ група. Горна Оряховица ми даде много и никога няма да забравя този град. Тодор Велев беше станал треньор там. Подаде ми ръка. Аз виждах, че посмъртно не мога да изместя някои от старите кучета в „Локомотив“. Случайно се срещнах с Тошко Велев на гарата. Казах му: „Бат Тошо, тук някой трябва да умре, за да взема мястото му.“ Велев искаше да ми помогне. С мен трябваше да дойде и едно момче – Иван Кръстанов, но той сам се провали. После опитахме да го уредим за „Янтра“ (Габрово) – не стана. С Краси Трайков пробвахме връзки и за „Локо“ (Дряново), където Иван все пак поигра малко. Бяхме силен тим в „Локо“ (ГО). Не ни достигна съвсем малко, за да влезем в елита. „Дунав“ (Русе) ни изпревари тогава. Титуляр на левия бек беше Николай Колев – местният любимец. Наложи се да се преквалифицирам в стопер за няколко мача. После си разменихме местата. Викаха ме в сборния отбор на „Б“ група. Помня един силен мач срещу Румъния в Търговище. След срещата ме наградиха за играч №1. Изненадах се. То радост, то чудо. Признание е все пак за един 20-годишен футболист.
bonev-3

Завръщане към „Надежда“
На 1 юли 1974 г. се завърнах в „Надежда“. Йончо Арсов и Батето (Иван Коцев – б.р.) вече бяха поели отбора. Тръгнаха ми добре нещата. Захапах титулярното място и не го пуснах 9 години. Не се спирах. Прибирам се от младежкия национален тим, викат ме в мъжкия, в „Б националния отбор бях капитан на едно турне в Германия… С младежите спечелихме силния турнир в Тулон (Франция). Точно когато ми се роди дъщерята пък грабнахме Балканската купа. Спомням си с усмивка за едно турне в Япония. С нас бяха обаче още и опитните Христо Бонев, Димитър Пенев и Петко Петков. Тогава използвахме случая и си накупихме техника – касетофони, грамофони, какво ли не. То там се чудиш какво да вземеш, бе. Игла да хвърлиш, ще падне на техника. Страхотна работа, друг свят беше там. За наше нещастие обаче ни конфискуваха всичко на аерогарата. Събраха цяла стая с нашите покупки. Дорева ни се направо. Започнахме да се обаждаме на близки, познати, на митницата ни искаха високо мито. Дойдоха роднини, платиха и си изнесохме техниката (смее се). Касетофоните бяха от онези, големите, „комбайни“ им викаха.

Страсти в Дъблин
В националния отбор ме повика за първи път Христо Младенов. Дебютирах на 21 септември 1977 г. срещу Турция (3:1). Влязох четвърт час преди края на мястото на Милчо Евтимов от „Славия“. Още следващия ми мач беше изключително важен – гостуването на Ейре от световните квалификации. В Дъблин завършихме 0:0. Вечерта преди срещата не спах от вълнение. В моята стая беше Борис Ангелов. Като по-опитен, той ме успокояваше. Но може ли да се спи, то сън не те лови. Много любопитна ситуация се получи след последния съдийски сигнал. На терена нахлу публика, десетки хиляди фенове. Не бяхме виждали такова нещо. Мачът се предаваше по българската телевизия. Моите близки са си изкарали акъла, когато са видяли какво става на терена. Нямаше нищо страшно обаче. Феновете просто ни гледаха като извънземни, искаха да се докоснат до нас, да ни пипнат и прегърнат, дружелюбни бяха. Такава била традицията. Наистина удивителни хора. След този успех в Дъблин ни предстоеше решително гостуване в Париж. Ситуацията беше подобна на тази от 1993 г., с тази разлика, че 16 г. по-рано на нас ни стигаше дори точка, а на „петлите“ им трябваше задължителна победа за класиране на Мондиала. По ирония на съдбата мачът беше на 16 ноември, а всички помним, че за Щатите осигурихме визите на 17 ноември. Лежах си в хотелската стая и се настройвах за мача. Обръщам каналите по телевизията, на всеки едно и също: „Але, ла Франс!“ Изключвам телевизора. След малко пак го пускам. И пак: „Але, ла Франс!“ И така до полунощ. На другия ден паднахме с 1:3. Просто нямаше начин да ни допуснат да поднесем изненадата. С такова впечатление останах. Французите и със странични хватки щяха да ни бият. После си викам: „Абе, ние къде сме тръгнали? Кой ще ни пусне нас, бе?“

Как се спира Кигън?
Как се спира Кевин Кигън ли? Трудна работа, трудна, да си призная честно. Имам един сблъсък с него – на 6 юни 1979 г. Загубихме в София с 0:3, но англичаните бяха голям отбор. Кигън беше взел „Златната топка“. Изключителен футболист, много подвижен, хитър, изобретателен. На мен винаги са и били проблемни тези, барливите, ниски играчи. Кигън не може да се пази персонално, ще станеш смешен. Само от дистанция стоиш, ама и това не помагаше. Вече в ответния мач (0:2) – на 22 ноември, Кигън не взе участие. Срещата трябваше да се проведе предния ден – на 21 ноември, но Лондон беше захлупен от гъста мъгла и беше отложен двубоят. Излизам от хотела, нищо не се вижда. Викам си, този лаф после стана пословичен:“Колкото повече се стъмва, толкова по-страшно става.“ (смее се). На другия ден излязохме същите състава с изключение на Кигън. Беше заминал за Германия заради ангажимент на своя „Хамбургер ШФ“. Професионалист! Държахме се достойно на „Уембли“. Дълго време резултатът го удържахме 0:0. Даже при една ситуация аз можех и да се разпиша. Тръгнах на пробив по крилото, подадох на Бойчо Величков. Той ми върна топката на ъгъла на пеналта, но с левия крак стрелях над вратата. Топката просто облиза напречната греда. Пропуснах супершанс.

Да прескочиш екватора
Незабравимо за мен ще остане и гостуването в Буенос Айрес на 29 март 1978 г. Това ми беше и първото прелитане на океана. И тогава имаше смешни сценки. По време на прелитането над екватора някои от майтапчиите в групата започнаха да подканят останалите да гледат надолу, защото трябва да видят екватора. Имам и една снимка, на която се вижда как сме се разкрачили насред пътеката в самолета – единият ми крак е в южното полукълбо, а другият – в северното. Други кодошлии пък подкокоросваха „зайците“, които за първи път се качваха в самолет: „Я отвори прозореца, че стана задух“. Весело беше.

Мачът с Аржентина беше част от цяло турне в Америка. Само броени месеци по-късно домакините щяха да грабнат световната титла. Сигурно сме им донесли късмет. По-рано го носехме на бразилците. Така се случи и през 1970-а, и после оттам ни канеха преди всеки Мондиал. Атмосферата на стадион „Бонбонера“ е нещо невероятно. Дето се вика, губиш ума и дума като излезеш от тунела. Сложени огромни тонколони, целият стадион бучи, феновете реват. Имахме чувството, че е земетресение. Спомням си, че аржентинските национали преминаха преди мача през параклис досами стадиона, помолиха се. Целият стадион осеян с деца в синьо-бели фланелки, жонглиращи с шестограмни топки. Еуфорията като те хване там и загубваш ума и дума. Въпреки всички мисля, че се представихме достойно. После направихме 1:1 в Перу. От Мексико паднахме с 0:3. Преди срещата се случи нещо неочаквано. Домакините сбъркаха химна ни. Вместо „Мила Родино“ прозвуча старият – „Шуми Марица“. В знак на протест се прибрахме в съблекалните, докато организаторите не решиха проблема и над стадиона се разнесе правилният химн. Имам още едно подобно екзотично турне с националите през 1981 г. Треньор тогава ни беше Атанас Пържелов. Продължително и тежко пътуване на големи разстояния до пет непознати държави. Не можахме да се качим до градовете на инките, защото се изви страшна буря и забраниха полетите из Андите. А и плюс това там може само с хеликоптер да се ходи. Яд ме е, че по същата причина изпуснах да отида и години по-късно до най-западната точка на Европа – „Кабо ди рока“. Една седмица бяхме в Колумбия, където само тренирахме. Надморската височина допълнително ни взимаше силите. Пропуснах мача в Боливия, защото в края на една тренировка дръпнах мускул в бедрото и се наложи да ми бият обезболяващи инжекции. Най-тежкият ми мач беше в Лима. Той беше и последният. Бяхме получили по стотина долара, макар че ни обещаха по повечко да вземем, и вече мислехме за вкъщи.

В хотела ни дойде представител на нашата фирма за мотокари „Балканкар“ в Перу. Каза ни: „Момчета, бийте ги, бе! Омръзна ми от 11 години да въртят по телевизията кадри от тяхната победа на Световното първенство в Мексико с 3:2. С нея започва всяка предаване…“ А перуанците яко ни се заканваха да ни бият пак. Поведоха ни, но Петьо Зехтински изравни. Съдията удължи времето с над 10 минути, само и само домакините да вкарат гол. Той изгони първо Венчо Съботинов, а после и мен. Да, обаче сметките им излязоха криви. Чаво Цветков им заби гол от аутлинията и бихме с 2:1, ама беше далеч над 100-ата минута. Завършихме това турне без загуба.

„Отзад катеначо, а отпред – бате Начо“
Абсолютно заслужено станахме шампиони на България през 1978 г. Бяхме страхотен колектив, обиграни, бяхме от толкова години заедно, че си знаехме и кътните зъби. Отличен вратар, здрава защита, креативна халфова линия и разбира се – един голям Начко Михайлов. Като станеше фаул около пеналта не чакахме, а бягахме директно към центъра. Знаехме, че набара ли я Начето е гол. Бате Начо ще бележи, няма това-онова. Вкарваме гол и заключваме вратата. Ако успее някой да я пробие, вкарваме втори и пак я заключваме с още един катинар. Неслучайно разни капацитети определяха нашата тактика като „Отзад катеначо, а отпред – бате Начо.“ И така беше. Има и друг любопитен момент в навечерието на този велик за нас сезон 1977/1978. Всички ни подценяваха, когато аз им разправях, че тази година сме първи. Бъзикаха ме: „Локо ще стане шампион, когато монетата застане на калъч.“ Даже и карикатури публикуваха по вестниците. Аз си знаех своето: „Казвам ви, ще дойде момент, когато монетата ще застане.“ И точно така се случи. Пророчеството ми се сбъдна.
bonev-2

Никой не вярваше две години по-късно и когато играехме с „Динамо“ (Киев). Е, хубаво, обаче ги елиминирахме украинците. Такова зверско ритане и съдийска сеч не съм виждал през живота си. Особено на реванша в Киев един унгарец (Палотай – б.а.) ни мачкаше здраво. Но издържахме, най-вече благодарение на това, че имахме силен дух. Ние не се изхвърляхме с напразни закани, не, то си идваше от само себе си. Грабва те играта и забравяш всичко странично. Много рядко се е случвало някой да натежава на колектива. И футболът беше по-различен, че дори на един да не му тръгне играта, останалите можем да го „носим“. Сега вече е трудно, станат ли двама-трима си обречен. Нямаше напрежение в съблекалнята, беше само хахо-хихи. Шахче, табличка, карти…Да не забравяме и Бате Наче с неговия прословут касетофон. На рамото го носеше и влизаше така в съблекалнята. С него много често си слушкахме музика. С лекота играехме после. Дали са се позволявали някои волности на най-голямата ни звезда ли? Еее, стига, бе. Говоря направо: Как пък за всичките тези години никой от нас не каза нещо срещу него? Как никой не се разсърди: „Чакай, аз няма сега да тичам и заради него.“Ама така беше, защото знаеш, че от три паса са два гола. Той си заслужаваше привилегиите и всичко претворяваше в победи на терена. Беше неповторим! Да, и Михайлов си имаше „душмани“, така да ги нарека. Например един Чачевски преиграваше и прекаляваше в суровото си отношение към звездата. Прекалено строг беше. Нещо не му беше по сърце. Може би дори е имало моменти, когато е искал и да го освобождава. Спомням си, че беше станал и резерва Начко. Няма да забравя мача в Дупница, когато стоеше тъжен на резервната скамейка. Всички бяхме много изненадани от това треньорско решение. Любен Колев от Марек“ тогава счупи крака на Ради Здравков, много яко отзад го изпраска. Мисля, че това се случи в навечерието на реванша срещу „Андерлехт“ за КЕШ през 1978 г. След контузията на Ради, бате Наче влезе в игра, върна си титулярната позиция. После се намери място и за двамата в схемата.

На екскурзия до Париж и един лакът за спомен от Джентиле
Няма как да забравя сблъсъците с ПСЖ през 1982 г. в турнира за КНК. Тук ги ударихме с 1:0, а на реванша аз не играх. Дни преди полета за Париж на мач в Петрич ме контузи нападателят на „Беласица“ Георги Бибишков. Ей такъв ми стана глезенът. Поду се, не можех обувка а си обуя. Бумбо Стойков също пропусна заради наказание. Двамата отидохме като туристи. Взехме и жените тогава. Дойдоха двете с влака, та ги развеждахме из Париж. Отидохме с Данчо на „Парк де Пренс“, чакахме и половинките да дойдат. Обаче тях ги няма. Оказа се, че нашият началник Събков ги е изпратил на влака обратно за София. Останахме като гръмнати. Мачът свърши 1:5, ние с отбора се прибрахме със самолета, а съпругите ни два дни по-късно с влака.

Имах късмет и не съм получавал тежки контузии в моята кариера. Веднъж италианецът Клаудио Джентиле ме удари зверски с лакът по време на контрола в Болоня. Стана при едно наглед елементарно единоборство. Той излезе по-сериозен. Здраво влизане, неочаквано за мен. Излезе ми голяма подутина на гърдите. Не можех да дишам. Дочаках края на мача присвит на кушетка в съблекалнята, не се съвзех, докато не дойде доктор Стоян Костадинов. Благоя Блангев доигра срещата вместо мен. На американското турне получих скъсване на двете бедра. Сакатлъкът стана по време на игра на „Двама са малко, трима са много“ в Колумбия. Биха ми обезболяваща инжекция, добре обаче на мача с Перу скъсах на другия крак. Докато пазиш единия, натоварваш другия. Тошко Велев много е страдал от същото. Върнах се в България, една година не играх. Обувките ми бяха хванали паяжина. Помислих си, че някой ме е проклел. После пак включих на прилични обороти – 1982 и 1983 г. Дойде в “Локо” обаче Ормата (Стоян Орманджиев – б.а.) и ми стана ясно какво ме чака. Не мога да кажа, че ме изгони, ама точно така май си беше. Бях само на 31, имаше още мегдан при мен, но…Чудех се какво да правя. Получих оферта от Кипър, но близък човек ме посъветва да не отивам там: „Не си заслужава. Там парите са мизерни. И за едно трабантче не можеш да изкараш“.

Години под пагон
През 1981 г. ни направиха офицери в Транспортни войски. Реших да остана военен. Изкарах 4 г. в армията. Токата Колев ми беше началник. Но тази работа не ми беше присърце. Записах ВИФ на 33 г. Изкарах задочно първия курс, но се появиха разногласия с началството около отпуските. Подадох рапорт за напускане през 1989 г, започнаха да ме спират полковници, генерали…Бях си решил, че се махам. Поиграх още малко футбол – в Нови Искър и Мировяне, където бях играещ треньор. По едно време, за да изкарам насъщния, карах и такси, с ладичката. Бяха ме регистрирали в Нови Искър, на адреса на Холц – брат на Виден Апостолов. Помагаше човекът да изкарам някой лев. Не се получиха нещата обаче. Събера 20 лв., оп, отиват за ремонти. Нямаше смисъл, зарязах таксито. Отново изпаднах в безизходица. Какво да правя сега? Братовчед на жена ме уреди в едно предприятие – „ТерСнаб“. Три години изкарах там. Бях общ работник в един склад. Хамалувах, карах мотокарчето насам-натам. А и учех през това време.

Какво нещо е футболът?
Не знам по каква работа се завъртях веднъж по стадиона. Видя ме Апостол Чачевски, беше станал председател на „Локомотив“. Посъветва ме да подам молба, защото точно сега се освобождавало място. А знаеш ли за кое място ставаше въпрос? Бате Начко отива и става старши треньор на „Славия“. Така от 1993 г. до ден-днешен съм в ДЮШ на моя роден клуб. Работил съм с десетки таланти – като започнем от Гъргоров, Гошко Пеев, Велизар Димитров, та стигнем до Росен Каптиев, Антон Парапанов…Бях поставил цел пред момчетата – да вкарат поне 100 гола до края на първенството. Завършихме първи с аванс ссъ старшата възраст и със 120 гола, като имаш предвид, че Каптиев беше изпуснал още поне 50. Аз не съм ги направил футболисти, аз съм имал щастието да работя с тях. Ето и сега им казвам на хлапетата: „Стремя се да ви дам правата, да не ви изпусна.“ Иначе другото им го е дал Господ. Не ми харесва манталитетът на сегашните футболисти. За мен футболът се превърна в лека атлетика с топка. Направо не ми се гледат мачове вече.

цялото интервю от http://vitoshanews.com/

Печат

Камен Хаджиев напуска холандския Фортуна

вкл. .

kamen hadzhiev lokoКамен Хаджиев напуска холандския втородивизионен клуб Фортуна Ситард след края на сезона, съобщи официалната страница на клуба.

 Според страницата, договорът на родения през 1991-а година футболист изтича на 30-и юни, но той може да си тръгне и по-рано от тази дата. През март от Фортуна са предложили удължаване на договора за един сезон, каквато опция е съществувала, но не се е стигнало до споразумение. 

Според медия от региона, тъй като е неоспорим титуляр, българинът е поискал подобрени финансови условия, които обаче от Фортуна не са успели да му ги дадат. Преминал през юношеските си години през германските школи на Ватеншайд'09 и Шалке, 26-годишният Камен може да играе като ляв бек и централен защитник, както и като дефанзивен халф, какъвто играеше в Холандия.

 Той пристигна при жълто-зелените през миналото лято от германския Олденбург и изигра 32 мача, в които вкара два гола. Амбициите на Фортуна преди началото на сезона бяха съвсем различни- битка за промоция в елита на холандския футбол, но в крайна сметка тимът завърши по-близо до дъното. У нас играл за Родопа Смолян, Пирин ГД, Миньор и Локомотив София, сега Камен Хаджиев изчаква оферти, като вече има предложение от гръцки и румънски отбори.

снимка: 24chasa.bg

изтоник: https://gong.bg/

Печат

Димитър Георгиев поведе при голмайсторите на Втора лига

вкл. .

dimitar georgiev

С гола отбелязан срещу Созопол Димитър Георгиев поведе еднолично при голмайсторите на Втора лига. Георгиев вече има 14 попадения в сметката си, а след него се нареждат Симеон Ганчев - ФК Царско село - 12 гола и Милчо Ангелов ЦСКА-София 2, Костадин Аджов Септември (София) и Тодор Чаворски Ботев (Враца) с по 11 гола.

Вижте статистиката кликвайки тук в История от изиграните мачове

Печат

Владислав Мисяк с черен колан по карате

вкл. .

Футболистът на Локомотив Владислав Мисяк положи успешен изпит за степен I-ви Дан в олимпийското карате.

Той получи черен пояс от треньора си в кюстендилския клуб “Шурикен” сенсей Емил Димитров, IV-ти Дан, който е лицензиран изпитващ от Българска Национална Федерация Карате.

Общо шестима каратеки от Карате клуб "Шурикен" защитиха I-ви Дан пред сенсей Емил Димитров, в залата на клуба на стадион “Осогово”, където  се проведе семинар и изпит за майсторската степен I-ви Дан.

На изпита се явиха всички трениращи, които са над 16-годишна възраст и имат право на това - Джесика Димитрова, Ванеса Натова, Николай Захариев, Ивайло Борски, Володимир Георгиев и Владислав Мисяк.

След двудневни усилени демонстрации в защитни атакуващи техники, ката с бункай и джу кумите, всички кандидати взеха успешно изпита и им бяха връчени сертификати и черни пояси, с пожелание да продължат своя път в карате

Печат

Бойчо Величков: Гордея се, че останах верен на Локомотив

вкл. .

Velichkovi

Бойчо Величков е роден на 13 август 1958 г. в София. Играл е за Локомотив (Сф), френския Льо Авър и гръцкия Пансерайкос (Серес). Шампион на България през 1978 г. и носител на купата на Съветската армия през 1982 г. В “А” група има 270 мача и 90 гола. На трето място в почетната десетка на Локомотив сред голмайсторите. Има 23 мача с 6 гола в “А” националния отбор, 8 мача с 2 гола за младежкия и 21 мача с 4 гола за юношеския национален отбор. Участва на Мондиал 1986 в Мексико.  В евротурнирите има 18 мача и 5 голa (4 мача с 1 гол в КЕШ, 4 мача в КНК и 10 мача с 4 гола за Купата на УЕФА). Избран е за чужденец №1 в историята на Пансерайкос. След приключването на състезателната си кариера е треньор и изпълнителен директор на Локомотив (Сф). Заедно с Иван Василев бяха в основата на възродения Локомотив 1929 през лятото на 2015 г. Изпълнителен директор е на клуба. Женен е за Емилия. Имат двама синове – Иво и Кристиян.

едно интервю на http://vitoshanews.com/ кликнете тук за да посетите сайта

-Г-н Величков,  наскоро попаднах в интернет на една анкета, в която на първо място като най-красив гол в историята на българския национален отбор по футбол беше класирано едно попадение на Наско Сираков срещу Дания. Въпросната среща е в София, играна на 9 април 1986 г. Побеждавате „червения динамит“ с 3:0 в контрола. Вие сте автор на третия гол в мача. Какво си спомняте от въпросната среща?
-Изненадвате ме, но приятно, с тази информация. Не знаех за тази статия в интернет. Иначе си спомням много добре този мач с датчаните. Те бяха много силен отбор. Подходихме с необходимия респект към тях. „Червения динамит“ беше хит в Европа, пък и в целия свят по това време. водеше ги германецът Сеп Пионтек. По принцип ние подхождахме отговорно към всеки един съперник. Да, датчаните си бяха сила, но пък и ние не бяхме за подценяване (смее се). И двата тима се бяхме класирали за Мондиала в Мексико. Те завършиха първи в група заедно със СССР, Норвегия, Швейцария и Ейре. В състава на Дания личаха имената на легендите Сьорен Лерби, Пребен Елкер и Алан Симонсен.
Какво си спомняте от самата среща?
-Помня пълния стадион „Васил Левски“, както и силната подкрепа от публиката. Над 55 000 души имаше по трибуните, представете си какво чудо е било. Надиграхме ги категорично, но и трите гола паднаха след почивката. В 63-ата минута Наско Сираков откри резултата. Четвърт час преди края дойде и моментът, за който ми говорите. Тогава Пламен Гетов центрира към Атанас Пашев, който с едно докосване прати топката към Георги Йорданов. Ламята вдигна за волето на Наско, който от границата на наказателното поле препарира вратаря Квист 2:0. Феноменален гол, който рядко се вижда! В продължение на 7 секунди топката е във въздуха и не падна нито за миг на тревата – от паса на Гетов до гола на Сираков. Нещо, което трудно може да се реализира дори в съвременния футбол.
После идва и вашето попадение…
-Да, в 86-ата минута бях изведен сам срещу Квист и го прехвърлих и по този начин оформих крайния резултат – 3:0 за България.
-Преди заминаването за Световното първенство посрещате КНДР в последна контрола. Ясно е, че с този мач искате да придобиете представа за класата на единия от съперниците ви в Мексико – Южна Корея…
-Честно да ви кажа, нищо не си спомням от този мач, освен резултата – 3:0 за нас. Два гола вкара Пламен Марков, един – Васил Драголов от Берое.
-Вие бяхте титуляр в повечето от световните квалификации по пътя към турнира в страната на ацтеките. Защо на самия Мондиал играхте толкова малко? Взехте участие само в последния ни мач в групата срещу Аржентина.
-И аз не знам защо така се получи. Бях титуляр в общо в 4 от осемте мача и вкарах един гол в компанията. Защо не играх в Мексико можете да попитате нашите треньори. Това беше треньорско решение. Така се получи, макар, че аз бях изненадан. Намирах се в отлична форма. Още повече, че преди самото Световно направихме лагер в Германия. Изиграхме доста контроли там, в повечето вкарах голове. В края на краищата не мога да се сърдя на Иван Вуцов. Треньорско виждане. Така е преценил, така е направил.
Не сте ли го питали защо така е постъпил?
-О, не, не съм. Нямам и право. Има си йерархия в този отбор. Аз не влязох срещу Италия (1:1) и Южна Корея (1:1). В нощта преди срещата с Аржентина (0:2) Вуцата ме извика и ми каза, че е сгрешил. Каза ми още: „Разчитам на теб.“ Така се появих на терена чак в третия мач. Влязох в 53-ата минута на мястото на Стойчо Младенов.
Какво е чувството да играеш срещу гений като Диего Марадона?
-Е, няма какво да ти кажа…Диего беше мой идол. Той е втори в моята лична  класация. №1 за мен и Йохан Кройф, Бог да го прости. На Световното ми беше втория мач срещу Марадона. За първи път играх срещу този гений на футбола на 9 октомври 1980 г. на „Монументал“ в Буенос Айрес. Паднахме с 0:2. Тежко пътуване преживяхме. Дълъг мъчителен полет. Мачът се игра в 3 часа посреднощ българско време. Треньор ни беше бате Данко Роев. Държахме се достойно, но после умората надделя. Марадона правеше каквото си поиска. Аз излязох титуляр, смени ме през второто полувреме Мишо Вълчев от Академик (Сф). Експедицията до Буенос Айрес и обратно продължи една седмица. Марадона беше невероятен магьосник. Нямаше равен. Треньорите един час ни обясняваха на разбора как да опазим Диего. Лепнаха му за персонален пазач Теньо Минчев от Берое. Треньорът бате Данко Роев му каза: “Няма да се отделяш от Марадона”. Еми, момчето нито един път не успя да го спре. Оня го направи сам да си говори. На световното отново ми събра очите, когато загубихме с 0:2.
Успяхте ли да си размените фланелката с някой от аржентинците на 10 юни 1986 г.?
-Да, успях, но да ти кажа честно, не помня с кого точно. Не беше с Марадона, във всички случай (смее се). Като се прибрах в София подарих екипа на един мой приятел. Много се зарадва на аржентинската фланелка.
Въпреки че не успяхме да постигнем така жадуваната първа победа на Световно първенство, продължихме във втората фаза. Можехме ли да се преборим и с Мексико на осминафинала, макар че те бяха домакините и излязохте пред 120 000 екзалтирани зрители на препълнения „Ацтека“…
-Аз мисля, че можехме да ги отстраним въпреки всичко. Можеше, но възникнаха и някои други проблеми. Странични фактори. Възникнаха проблеми, към които не искам да се връщам. Минали се вече толкова години. Опитвам се да гледам позитивно на нещата. Неприятно е. Като че ли и подготовката ни беше сбъркана тогава. Атмосферните условия бяха тежки. Надморската височина от 2 хиляди метра, а в същото време е горещо. Мачът ти е в  13:00 на обяд и имаш чувството, че си легнал в сауна. Бяхме настанени в един хотел с белгийците и уругвайците. Ние тренирахме по два пъти на ден, цял ден се потим. А в същото време белгийците постоянно бяха в басейна, на плаж, и т.н., и станаха четвърти. Тъкмо почна първенството, а ние се чувствахме скапани, изцедени. Беше ни сгрешена нещо методиката. Вместо по време на финалите да достигнем най-силната си форма, ние бяхме на върха месец по-рано. Свалихме доста килограми от обезводняване. Загубихме сила.
Иван Шпатов беше начело на БФФ тогава. Вярно ли е, че ви се е месил по отношение определянето на титулярния състав?
-Е, не мога да кажа такова нещо. Не мисля, че това е вярно. И не е имало разделение по групички, бързам да уточня. Бяхме си много задружни. Приятели. Колективът не беше лош. Разполагахме с много силни футболисти, не визирам себе си, които можеха да направят нещо голямо. Бяхме готови, но за съжаление не го направихме.
-Ремито на старта срещу световния шампион Италия не ви ли взигна малко в облаците?
-Не, не. Обстановката се нагнети след този мач. Понеже другарите искали да отмъстим за делото срещу Сергей Антонов и атентата срещу папата. “Трябва да победите италианците заради честта на родината, заради Сергей Антонов”, това ни повтаряха като ненормални. Тези неща нас изобщо не ни интересуваха. Получи се много добър резултат. Грешната ни стъпка се получи срещу корейците на 5 юни. Но тогава пък в интерес на истината се изля такъв потоп, че просто нямам думи. Газехме в локви до глезените. Беше адски трудно. Атмосферните условия ни попречиха да спечелим така дълго очакваната първа победа за България на световни финали.
Нямаше ли и подценяване от ваша страна на противника?
-Не, ние не сме подценили корейците. Просто не знаехме срещу каква сила се изправяме. Имаше критика по отношение на това, че ни куцаше разузнаването. Не знаехме почти нищо за съперника. Но и това не беше основната причина за пропуснатата победа. Основното беше лошото време. Е, има и такива мачове. Дъждът и лошият терен изравниха силите. Освен това ни преследваше и малшанс. На сух терен щяхме да ги смажем. Разликата в класите беше очевидна.
Смяната на Иван Вуцов означаваше и край на вашата кариера в националния тим…
-Не, не беше точно така. Аз бях в много добри отношения с наследника му Христо Младенов. Той нееднократно ми казваше, че ще разчита на мен. Но аз вече отидох да ритам в чужбина, ситуацията се измени. Стана трудно за мен да съчетавам изявите си и в двата отбора.
Предполагам, че за трансфера ви във френския Льо Авър е повлияло и силното ви представяне срещу Франция в София при победата на 2 май 1985 г. с 2:0?
-О, да, разбира се, че е така. Мачът срещу „петлите“ ме продаде във Франция.
Как се стигна до трансфера ви в Льо Авър?
-Всъщност преди френската авантюра имах солидна оферта от Аустрия (Виена). Хората ме чакаха цели 2 години, защото тогава нямах право да отида в чужбина, докато не навърша 28. Началниците ми в Локото обаче предпочетоха накрая парите на Льо Авър, които били повече. Аз така и не разбрах каква точно е трансферната сума. 100 000 долара май платиха французите. Още преди Световното първенство в Мексико се бяхме разбрали с началниците, че отивам в чужбина. Те се навиха. Португалският мениджър Рибейро ми помогна за трансфера.
Що за отбор беше Льо Авър по онова време?
-Във Франция това е най-старият им футболен клуб. Градът е разположен на Ламанша, точно срещу английския бряг и именно оттам са донесли първата футболна топка. Най-голяма звезда в Льо Авър беше чехът Визек. Започнах да играя силно. Добре плащаха, ама ми беше бая скучно. Постоянно валеше дъжд. Записах 15 мача и 4 гола в първия ми сезон. Медиите ме хвалиха. На една тренировка обаче ме изритаха в глезена и в продължение на два месеца се възстановявах. Това беше най-тежката ми контузия – скъсани връзки. Иначе не мога да се оплача от контузии. Няколко години по-рано на мач с ЦСКА моят бивш съотборник Ради Здравков ми счупи ключицата. Паднах върху рамото си. Не го направи в никакъв случай нарочно. Просто неволно стана сакатлъкът. Глезенът обаче ми създаде повече проблеми и си тръгнах от Льо Авър.
-По същото време имахме силна българска „колония“ в Лига 1. Изправихте ли се срещу Георги Димитров и Георги Славков и техния Сент Етиен?
-Да, два мача изиграхме срещу „зелените“. Победихме с 1:0, а после направихме 1:1 със Сент Етиен. С Джеки играехме един срещу друг. Той ме пазеше. Но всичко беше в рамките на правилата, коректен беше. Гошо беше изключително елегантен защитник и спортсмен на терена. Бяхме приятели.
-Кой е най-силният ви мач в националния отбор?
-Евроквалификацията с Норвегия 2:2 през 1982-а, когато вкарах и гол. Гордея се и с победата на европейския шампион Франция с всичките им звезди.
-Тогава излизате срещу може би най-силния отбор в света – действащ европейски шампион и т.н. Имаше ли притеснение у вас?
-Претеснение не е имало. Говорим само за респект и за една мобилизация. Бяхме обладани само от желание да се докажем пред такива звезди като Мишел Платини, Жан Тигана, Луис Фернандес, Максим Босис, Яник Стопира…За мен лично от психологическа гледна точка по-лесни са били мачовете срещу силни отбори, а срещу тези, набедени за аутсайдери, ми беше по-тегаво, така да кажа. Срещу силни футболисти винаги се мобилизираш на сто процента и даваш всичко от себе си. Това е закон във футбола.
-Преди този епичен сблъсък с „петлите“ на Анри Мишел имаше ли среща с отговорни партийни другари?
-Не си спомням такова нещо. Другарят Вуцов ни беше изолирал от външни „дразнители“ на лагер. Не сме и имали нужда от допълнително надъхване. Когато облечеш националната фланелка…Това е достатъчно.
-Ето, и по това се различавате от днешните ни „звездички“, че някои от тях бойкотират националния отбор, не искат да играят в него…
-(Прекъсва ме) Аз не го приемам това нещо. Как ще бойкотираш България? А? Как ще стане? Кой ти дава право? Да, можеш да си имаш разбирания и лично мнение, но не това е начинът. Жив свидетел съм как ние – от нашето поколение, изживявахме всяка повиквателна. Как се вълнувахме, как страдахме, когато ни пренебрехваха…За съжаление този, идеализъм ли да го нарека, вече е минало.
-Къде отпразнувахте триумфа над Франция?
-(Смее се). Е, и по това се различаваме от днешните футболисти – че не сме празнували бурно успехите си. А те не бяха малко, трябва да ти кажа. Конкретно за Франция- не си спомням да е имало кой знае какви банкети или купони. То по онова време нямаше и къде да отидем, дори и да искахме (Смее се). Свестните заведения в София се брояха на пръсти. А и дори да отидехме там, винаги щеше да има и „ушета“ с нас, които да снасят какво правим и как се веселим. Е, събира ли сме се, де. Не сме били светци и ние. В никакъв случай.
-Спомняте ли си дебюта с националната фланелка?
-Честно да ти кажа, не. Много млад ме извикаха в националния, нямах още 21 години. Май беше срещу Унгария на 26 септември 1979 г. (2:0). Легендата на Славия Добромир Ташков – Мирко, беше селекционер.
-Кои бяха най-големите бунтари или „издънки“ по време на вашите лагери с националния отбор? Вярно ли е, че Вуцов е заключвал Божидар Искренов и Георги Димитров в стаите им, за да не бягат?
-Е, не, това са вече легенди. Не отговарят на истината. Специално за Гибона аз отговарям, защото спяхме в една стая по време на лагерите. А Вуцов го беше взел да спи в неговия апартамент, но когато беше начело на Левски. За да не бяга през нощта и да е под контрол. Да, така беше. Искренов обаче не е правил проблеми, когато е бил с националния тим на лагер. Да, имаше лек проблем, когато тбябваше да сваля килограми. Беше наддал след една контузия. А Вуцов си го харесваше много и искаше човекът да го предпази от изкушенията. По този начин Иван го запази всъщност и за футбола и Гиби се превърна в голямата звезда на Левски. Що се отнася до бате Джеки – не си спомням той някога да е създавал проблеми от дисциплинарно естество на Вуцов.
-Именно Гошо Димитров беше големият лидер на вашия отбор тогава, нали така?
-Да, разбира се. Гоше беше Капитан с главни букви. Незаменима и основна фигура. Голям футболист. Можеше да играе в който си поиска европейски гранд. Не му позволиха да напусне България по-рано. А имаше оферти.
-Ваше основно оръжие по време на световните квалификации за Мексико 1986-а бяха заучените положения. Съгласен ли сте?
-Да, така беше. Иван Вуцов беше цар в това отношение. Много неща се говорят и пишат за него, но трябва да кажа, че научих доста от съвместната си работа с Вуйчо Ваньо. Невероятен работохолик. Отдаден на професията си. Даже мисля, че прекалавяше с отдадеността си на футбола. Държеше изключително много на дисциплината, на физическата подготовка. Колко сме му се сърдили за натоварванията, на които ни е подлагал…Трудно беше. Някои футболисти направо се отказаха заради тези натоварвания. Не ги издържаха просто.
-В онзи национален отбор аз не виждам слаб пост…
-Е, не е имало, и аз не виждам такъв. Жалко, че не реализирахме пълния си потенциал.
Имал ли сте оферти от ЦСКА и от Левски?
-Разбира се, и то не една и две. Преследваха ме и двата гранда, но аз останах верен на любимото Локо. Надделя любовта ми към родния клуб. Не съжалявам за това. Иван Вуцов беше треньор на “сините” и много искаше да ме вземе. Правихме си даже тайни срещи в Ловния парк. По пейките обсъждахме условията на договора и т.н. Обещаваха ми апартамент, кола, по-висока заплата. После и Христо Младенов ме канеше. 5 години подред ме искаха Левски. Отказах им. После пък ЦСКА почнаха да ме врънкат. Шефовете на Локомотив се принудиха да ме запишат курсант в ПЖИ “Тодор Каблешков”, само и само да спрат набезите от “Армията”. Гордея се, че останах верен на Локомотив, на кварталното отборче.
-Може би обаче щяхте да имате повече купи и титли в личната си витрина?
-Да, така е. Обаче няма значение – камъкът си тежи на мястото.
-В средата на 80-те години на миналия век Локомотив имаше отличен тим. Само средняшкия манталитет май ви пречеше да се борите дори и за шампионската титла?
-Имаше нещо такова. Не отстъпвахме с нищо на грандовете. Но ние никога не сме имали силно лоби сред политическата върхушка, сред управляващите. Без побутване, дори и леко, ньма как да станеш шампион. Сещате се за какво говоря.
-Срещу кой защитник ви е било най-трудно да играете?
По принцип не ме беше страх от никого. Мразех грубияните, тези, които не подбират средствата, за да те спрат.
-Коя е най-тежката контузия, която сте получивали?
-Споменах вече за травмата, която получих  в Льо Авър. Това ми е най-тежката и то тя стана много нелепо – по време на тренировка. В края на престоя ми в гръцкия Пансерайкос (Серес) отново пострадах лошо.
Какво се случи?
Един защитник на Паниониос ме изрита зверски в глезена. Стоях 30 дни в гипс. После не се разбрахме с шефа за заплатата ми и реших, че е по-добре да се върна в София при семейството, а и, за да се дипломирам във ВИФ. Така на 33 години прекратих кариерата си.
-А вие причинявали ли сте контузия на някой футболист?
-За съжаление – да. Това се случи на дерби с ЦСКА. Пострада Краси Безински. Дъждовно време, хлъзгав терен. Той се хвърли на шпагат срещу мен и аз го настъпих. Без моя вина, той сам ми се набута. Счупих му ръката. Съжалявам. Веднага след мача му отидох на свиждане в „Пирогов“. Извиних му се. Все пак сме колеги, с футбола си изкарваме хляба.
Прочутият футболист от близкото минало на Левски Николай Илиев е признавал, че вие сте му били най-кошмарния противник…
-Чест му прави на Ники. Уважавам го много това момче. То също беше отличен футболист. Неслучайно стана и първият българин в италианското калчо (в Болоня – б.а.). Двубоите срещу него винаги са били страшно оспорвани и без предизвестен изход. Чест му прави, че действаши винаги коректно срещу мен. На мен по принцип ми беше най-приятно да играя срещу Левски и ЦСКА. В това отношение ние – нападателите, сме облагодетелствани в това отношение, че можем да пропуснем сто положения в един мач, но със зрелищни финтове, отигравания и голове, оставаме в съзнанието на хората. Защитникът може пет пъти да ми еотнеме топката, но аз да го мина два пъти и да влазя в историята. Така е.
-Бил ли сте отсраняван от игра?
-Да, имам само един червен картон в цялата си кариера. Но за сметка на това изобщо не бях виновен в тази ситуация. Случи се на мач в Хасково. Защитникът ме удари, а ме изгониха мен. Така че хем ме набиха, хем ме изгониха (смее се). Дори не си спомням името на грубияна, само знам, че му викаха Доктора.
-Вие бяхте изкусен изпълнител на дузпи. Имате ли пропусната дузпа в кариерата си?
-Вярно е, че почти нямах грешка от „бялата точка“. Наистина дузпите ги биех много добре – най-често горе по ъглите. На пръстите на едната ми ръка се броят пропуснатите дузпи. Но веднага се сещам за една такава – срещу Тракия (Пд). Впъпреки моят пропуск спечелихме срещата в крайна сметка, така че той не се оказа фатален.
Вие бяхте доказан голмайстор. Защо обаче никога не успяхте да се преборите за короната на стрелец №1?
-На два пъти аз бях на крачка от това да стана голмайстор на първенството. Не съжалявам, защото трябваше да влизаме в уговорки с други лица и отбори, а това не ми импонира като характер.
-Разкажете малко повече за подвига срещу Пари Сен Жермен. В първия кръг в турнира за КНК през 1981 г. побеиждавате френския гранд с 1:0 в София…
-Трябва да ви кажа, че тогава отпаднахме съвсем незаслужено. Тук тотално надиграхме прехвалените французи, това 1:0 с гол на незабравимя Петър Миланов беше минималното, с което гостите се отърваха. На „Парк де Пренс“ почти до края удържахме 1:1. През ПСЖ вече се беше озъбила пропастта, щяха да отпаднат. Вече изгонването на Владо Лалов – напълно незаслужено, между другото, наклони везните. Но трудно някой щеше да ин допусне да пробием напред. Да биеш западен отбор, и то на чужд терен – мисия невъзможна.
-Когато поехте поста на изпълнителен директор в новия Локомотив 1929 си поставихте за цел по-бързо да върнете прословутия локомотивски дух в клуба. Осъществи ли се вече това?
-Виж, това е бавен процес, който изисква време и работа. Лека-полека се завръща този дух. Голямата ми амбиция е да видя цял отбор, изграден от наши рожби, закърмени с локомотивската идея. Тогава ще се почувствам щастлив.
-Имате поглед върху работата на треньорите във вашата ДЮШ. Доволен ли сте?
-Стараят се. Има какво да се желае от тях. Виждам огромно желание да се учат от тяхна страна. Това само ме радва. Трудно е, но пък лесно няма никъде в този живот.
-През зимата много нашумя случаят с изгонването на Калоян Караджинов, който беше треньор на набор 2004…Защо го отстранихте?
-Много неприятен случай. Ще припомня откъде започна всичко. Децата отиват на лагер в Сандански. Там имаше инцицент. Част от юнаците нападнали едно момче от отбора. Накарали го да се намаже със сол и лед. Детето получи трета степен изгаряне. Стигна и до болница. Четиримата, които направиха тази простотия Караджинов ги събрал в една стая и с една пръчка ги понабил. Хлапетата се оплакали на родителите и оттам стигна и до нас. Като ръководство трябваше да вземем мерки. Дали е бил провокиран или не, Калоян нямаше право да постъпва по този начин. Това е недопустимо. Има си правилник, който трябва да се спазва от всички. Ние лично към Кайо имаме само най-добри чувства. Той самият осъзна вината си.
-Каква е оценката ви за представянето на мъжкия отбор от началото на сезона във Втора лига?
-Положителна оценка мога да поставя. Знаете какви трудности преодоляхме.  С всеки изминат мач момчетата се представят по-добре. След последния ни двубой срещу Ботев (Враца) влязох в съблекалнята и ги поздравих. Казах им обаче, че всяка седмица трябва да показват характер и по-голяма агресия, ако искат да прогресират.
-От новия сезон Локомотив (Сф)  вече ще преследва ли промоция в елита?
-О, има време до тогава. Сега гледаме да завършим силно първенството. После ще му мислим. След края на сезона ще се съберем, ще седнем и обсъдим ситуацията. На първо време трябва да преценим дали финансово можем да издържим един щурм на Първа лига. Ще направим разчет. Целите се основават най-вече на финансовите възможности. Най-лесно е да кажеш празни приказки от сорта, че ще гониш промоция и тем подобни цели, а после нещата да се окажат нереални. За момента, знаете много добре, финансовото ни положение не е цветущо. Г-н Иван Василев сам издържа цял клуб. Не му е хич лесно.
-На няколко пъти през сезона Локомотив беше ощетен от съдийски решения. Има ли подобрение в това отношение? Наблюдава ли се такова през пролетта?
-Вижте, не искам да взимам отношение нпо този иначе важен и щекотлив въпрос. Локомотив е един от най-ощетяваните отбори от съдии. Но влизам и в положението на съдиите. Не им е лесно и на тях. Поставени са под огромно напрежение.Всички сме хора и бъркаме. Реферите грешат често, да, така е, но в повечето случаи го правят без умисъл. Аз се ядосвам, когато това става умишлено и целенасочено. Затова искам да призова да ги оставим на спокойствие. От това ще спечелят всички. Най-вече футболът.
-Кога Локомотив ще има нормален фенмагазин?
-В интерес на истината и сега имаме такъв. Няма никакъв проблем всеки желаещ да си поръча какъвто иска артикул. Пак въпросът опира до финансовата страна. Да, има какво да се подобрява в това отношение.

След края на сезона в „Надежда“ ще решават за атака на елита
Бойчо Величков поставя положителна оценка за представянето на мъжкия отбор от началото на сезона във Втора лига. „Знаете какви трудности преодоляхме.  С всеки изминат мач момчетата се представят по-добре. След последния ни двубой влязох в съблекалнята и ги поздравих. Казах им обаче, че всяка седмица трябва да показват характер и по-голяма агресия, ако искат да прогресират, заяви изпълнителният директор на „червено-черните“.
Дали от новия сезон Локомотив (Сф)  вече ще преследва промоция в елита? О, има време до тогава.Сега гледаме да завършим силно първенството. После ще му мислим. След края на сезона ще се съберем, ще седнем и обсъдим ситуацията. На първо време трябва да преценим дали финансово можем да издържим един щурм на Първа лига. Ще направим разчет. Целите се основават най-вече на финансовите възможности. Най-лесно е да кажеш празни приказки от сорта, че ще гониш промоция и тем подобни цели, а после нещата да се окажат нереални. За момента, знаете много добре, финансовото ни положение не е цветущо. Г-н Иван Василев сам издържа цял клуб. Не му е хич лесно. Много пъти му се чудя на търпението, как издържа… Ако не беше той Локомотив нямаше да го има.“

Милен ДИМИТРОВ

Печат

Данчо Върбанов: Колективът е ключът към успеха за Витоша, младите имат нужда от мъжки футбол

вкл. .

Защитникът Йордан Върбанов е един от най-опитните футболисти в селекцията на Витоша (Бистрица). Юношата на Розова долина (Казанлък) направи име в българския футбол още като играч на ЦСКА, с чиято фланелка два пъти стана шампион на България и записа паметни мачове в евротурнирите срещу Галатасарай и Блекбърн. Впоследствие Върбанов носи фланелката на друг роден клуб със сериозни традиции – Локомотив (София), преди да предприеме азиатското си приключение. В периода 2008 – 2010 Данчо бе в редиците на китайския Хангжоу Грийнтаун, където сега треньор на вратарите е Здравко Здравков, а след това изкара и един сезон в Анхуи Жуифанг. След одисеята си в Китай бранителят се завърна в България и отново сложи фланелката на столичните „железничари“. От 2013 Йордан е футболист на Витоша (Бистрица) и макар че този февруари навърши 37 години, продължава да бъде сред основните играчи в тима на Костадин Ангелов. Пред официалния сайт на клуба Върбанов говори за първите си години в професионалния футбол, азиатската си одисея, обстановката във Витоша и амбициите, които има, след като приключи с футбола.

– Данчо, февруари навърши 37 години. Тежат ли ти?
– Честно казано, не. Но и не съм очаквал, че на тази възраст ще продължавам да играя футбол. Чувствам се много добре и ако всичко е нормално, желанието ми на този етап е да продължа да бъда на терена.

– Как един професионалист може да се съхрани и да продължи кариерата си до тази възраст?
– Аз лично винаги съм бил много стриктен в тренировките, стремя се да се храня правилно, не пия и не пуша. Отделно от това и не съм много, много по нощния живот. Но вижте, в нашия отбор не съм единственият, който на тази възраст продължава да играе професионален футбол. Николай Христозов и Венцислав Бонев са почти колкото мен и продължават да бъдат в чудесна форма.

Христозов вече е треньор в школата на клуба. Ти нямаш ли апетит към професията?
– Имам, разбира се, желание да се развивам впоследствие и като треньор. Имам лиценз „В“, така че не ми е проблем дори да водя отбор от Трета лига. Но нека всичко се случва поетапно. Сега съм активен футболист. Искам да се концентрирам изцяло върху изявите си на терена. След това бих се насочил към треньорството, но ще започна от най-ниското стъпало – ще работя с деца. Да бъдеш треньор, няма нищо общо с това да бъдеш футболист. Има много тънкости, много неща, които трябва да се изучат и е добре човек да тръгне от „А“-то. Изисква се много търпение, а психологията е в основата на всичко. Аз и в момента гледам някои от тренировките в школата, помагам на треньорите, но дотам. Когато му дойде времето, тогава ще се нагърбя на 100 % със задачата да бъда треньор. Сега обаче ми се играе още футбол.

– Помагате ли на по-младите покрай вас?
– Разбира се. Стремим се да им показваме грешките, да ги съветваме, да им споделяме кое е правилно и кое – не. Но най-голяма роля за израстването на един футболист във Витоша играе колективът. Старши треньорът Костадин Ангелов е събрал не само много добри играчи, но и много добри хора като характер. Аз съм отдавна в този отбор и мога смело да заявя, че и преди е имало качествени момчета в състава, но такъв колектив като този, който е в момента, има за първи път. Много е важно какви са хората, с които работиш, и като спортисти, и като личности. Защото може да имаш наистина уникален футболист, но лош като характер човек, който да ти навреди много повече, отколкото да ти помогне. Това е изключително важно и мисля, че ясно се вижда какво значение има.

– Къде се крие ключът за успеха на Витоша? Само преди година този отбор, с почти същите футболисти, игра във „В“ група, а сега е трети в „Б“, понастоящем Втора лига?
– Първо, събрани сме, както казах, много добри футболисти с богат опит. Към мен, Христозов и Бонев, споменах по-рано, мога да добавя и капитанът Четин Садула, който натрупа сериозен брой мачове в „А“ група с Калиакра, ЦСКА и Локомотив (Пловдив). Второ, голяма част от останалите момчета са между 25 и 29-годишни – перфектната футболна възраст. Аз съм в този отбор от няколко години и виждам колко се е развил, откакто Коце дойде. Реално, със същите футболисти от миналата година, когато играхме във „В“ група, сега сме трети в „Б“. Просто треньорът подбира много внимателно кого да привлече в състава. Както казах, гледат се не само футболните, но и чисто човешките качества. Освен това, когато дълго време играеш в един и същ състав, ти имаш възможност да надграждаш. Не се привличат маса футболисти, а само такива, от които наистина има нужда и които биха свършили точната работа. В противен случай се налага всяка година да се гради нов отбор, губи се време, докато новите играчи се напаснат един към друг и резултатът накрая не е кой знае колко задоволителен. Нещо друго, не по-малко важно е, че никой не се меси в работата на треньорите. Президентът се стреми да предостави максимално най-добрите условия, но по никакъв начин не внася напрежение в съблекалнята.

През пролетта отборът записа няколко изразителни победи – с 4:1 срещу Банско и Левски (Карлово), все отбори от долната половина на таблицата. Като че ли точно срещу такива отбори изпитвахте проблеми през есента?
– Да, хубавото е, че тази пролет надградихме в тази посока. Принципно изпитвахме слабости срещу отбори от долната половина на таблицата, които играят дълбоко в своята половина и единствено ритат напред топката. Далеч по-лесно ни е, когато се надиграват с нас, когато срещу нас се изправи отбор, който играе открит, директен футбол. Тези изразителни победи със сигурност повишиха и настроението, и самочувствието на отбора. С новите две момчета, които взехме в предни позиции – Петко Цанков и Стефан Христов, в атака сме далеч по-добре вече.

– Наскоро треньорът от школата Никола Николов сподели, че Витоша e един от десетте най-добре организарани клуб в България. Какво мислиш за условията, които предлага?
– Условията във Витоша са чудесни. Базата непрестанно се развива и подобрява. Теренът на официалния стадион е перфектен. Сега вече имаме и тренировъчен терен с осветление зад централната трибуна, което е много добре за нас. Ще ни улесни допълнително.

– Ти натрупа сериозен стаж и зад граница, след като в продължение на три години игра в Китай. Колко трудно е за един българин да се докаже навън и то на малко по-екзотично място?
– Когато отидох за първи път в Азия, целта ми бе не да спечеля пари, а да се докажа. Бях сигурен, че осигуря ли си договор и след първата година, парите сами ще дойдат. Най-важно за мен бе представянето в тренировките, животът, който водя, и отношението, което демонстрираме към футболисти, треньори и ръководители на клуба. Може и да си най-голямото име, но ако не се раздаваш и не показваш добри резултати, те гонят на втората седмица. И обратното, ако виждат, че работиш съвестно, че даваш всичко от себе си в тренировките и мачовете, те възнаграждават с добро отношение и нов договор. Затова и останах три години в Китай. Много съм доволен от този период. Докоснах се до една чудесна, но крайно различна от нашата култура. Играх пред пълни трибуни и имах възможността, макар и в приятелски двубой, да се изправя срещу Манчестър Юнайтед с всичките му звезди в състава – Гигс, Скоулс, Видич, Рууни и Бербатов, разбира се. Беше ми приятно да се видя с Димитър, с когото се познаваме от юношеските години в ЦСКА. И до днес пазя фланелката му от мача. Макар че много от съотборниците ми му я поискаха, той я запази специално за мен. Голям жест от негова страна.

– Това са мигове, които със сигурност не се забравят. Но ти имаш и други такива – с червената фланелка игра на „Кемал Ататюрк“ срещу Галатасарай и на „Иууд Парк“ срещу Блекбърн…
– Да, това са уникални емоции, които няма как да забравя. Често си спомням за тези мачове. Разказвам и на по-младите, за да се мотивират и за да видят, че в даден момент, с много труд и постоянство, късметът може да им се усмихне и да им предостави възможност да се докоснат до големия футбол. Малко им е трудно да осъзнаят какви футболисти имаше тогава в редиците на Галатасарай и Блекбърн, тъй като повече са били много малки тогава и не ги познават. Сещам се, че играх срещу Хакан Шукур, Хасан Шаш, Деймиън Дъф, Тугай Керимуглу и още куп други звезди. Атмосферата на стадионите пък е трудна за описване. В Турция не се чувахме един друг долу на терена. Аз имах късмет тогава, тъй като бях много млад и ми беше трудно да се утвърдя като титуляр в редиците на ЦСКА. Но Жоао Карлуш на два пъти натрупа жълти картони и бе наказан за следващите мачове. Случи се така, че аз излязох като титуляр при въпросните гостувания. Тогава обаче имаше много качествени чужденци на моята позиция на „Армията“ – освен Жоао Карлуш в състава бе и Ибрахима Гай. Щастлив съм също така, че имах възможността да играя не само във Вечното дерби, но и в други два класически сблъсъка по родните терени – Локомотив (София) – Славия и Спартак (Варна) – Черно море.

– Постоянно се дискутира темата за младите футболисти и нуждата им от мачове в мъжкия футбол. Какво мислиш по тази тема?
– Мисля, че нивото в момента е по-ниско, но пак не се дава достатъчно шанс на младите момчета. А те имат нужда от мъжки футбол, ако искат да се развиват. Разликата с юношеския е огромна. Когато държиш дадено момче до 19-20-годишна възраст при юношите, то няма как да се развие физически и да бъде на едно ниво с останалите футболисти, когато се качи при мъжете. Тази огромна дупка видях и в контролата, която играхме със старшата възраст на Левски тази зима. Трябва да се работи много повече с младите момчета, да им се гласува повече доверие и шанс за изява. През 2001 година ЦСКА ме преотстъпи на Спартак (Варна). Треньор на отбора бе Стефан Грозданов, а в отбора имаше опитни и доказани играчи като Валентин Станчев и Николай Станчев. За един сезон в „А“ група записах 24 мача и не мога да опиша какво развитие имаше за мен. Натрупах безценен опит, самочувствие и увереност. Сега виждате какви трудности изпитват младите. Но нещата оттогава се промениха много. Виждате, че вече нашите футболисти не са искани на Запад. Преди време беше обидно да ти говорят за трансфер във втора дивизия на Турция или Казахстан, а сега какво стана?

– И за финал, тъй като засегнахме темата с младите футболисти. Във Витоша се обръща изключително внимание на школата, а напоследък ръководството организира много и най-различни инициативи, в някои от които дейно участие взе и ти. Какво мислиш за тези събития, които се организират?
– Напълно одобрявам. Хубаво е, защото така се сплотява колективът, от една страна, а от друга се скъсява дистанцията между всички възрасти. Ние, по-големите и по-опитните, можем да бъдем от изключителна полза за по-младите с опита, който сме натрупали. Освен това, ако искаме школата да се развива и привлича повече деца, няма как да не им обръщаме по-специално внимание.

източник: http://fcvitosha.bg/

Подобни публикации

Моля, изберете някоя от статиите.


LokomotivSF
LokomotivSF Мачът в три думи: пропуски, лежане и равенство - 1:1. #lokosfinfo
 

ВИДЕО

начало 7:15

FACEBOOK

НОВИ КОМЕНТАРИ

  • Павка думите са излишни ! Господ да ти прости и лек път в безкрайните зелени терени ! Ти ще оставиш трайна ...

    Прочетете още...

     
  • Благодарим за коментара! Много хора, не ползват фейсбук, правим организация от пролетта да излъчваме ...

    Прочетете още...

     
  • Успех Илиянчо!!!!!

    Прочетете още...

     
  • Скъпи Локомотивци,не трябва да съжаляваме че не сме поканени в ЦИРКА,защото и това начинание на ...

    Прочетете още...