- Какъв е първият ти спомен от стадион „Локомотив“?
- Мои приятели постоянно се хвалеха, че тренират футбол и аз се запалих покрай тях. Преди това тренирах борба. Така ме определиха в онези години, не можеше сам да избираш, просто системата беше такава. Още в училище ни разпределяха: „Ти ще си лекоатлет, ти ще си борец…“ Мен ме определиха за борец и аз, разбира се, изпълнявам.

- Каква е формулата толкова много години да играеш в професионалния футбол?
- Винаги се стремя да спазвам хранителен режим, тъй като за мен е важно да се поддържам във форма. Както знаете, всеки професионален футболист е длъжен да следи килограмите си.

- Кой те запали по футбола?
- Не си спомням кой беше първият човек, който ме заведе на стадиона, тъй като бях много малък. Детството и юношеството ми преминаха на стадиона на Локомотив. Там се чувствам винаги като у дома си.

Ангел Колев е роден на 22 август 1953 г. Юноша е на “Локомотив” (Сф), за който играе от 1972 до 1982 г. Играл е още в гръцкия АЕК (Атина) и в “Шумен”. В “А” група за родния си клуб има 252 мача и 33 гола. Шампион на България през 1978 г. Носител на Купата на Съветската армия през 1982 г. Има и 9 мача в националния отбор. Бил е треньор на “Локомотив” (Сф), “Академик” (Свищов), кипърските “Алки” (Ларнака), “Омония” (Никозия) и “Еносис” (Паралимни). През последните два сезона беше директор на ДЮШ на „Локомотив“ (Сф). От един месец насам е старши треньор на „червено-черните“. Пред „ШОУ“ Колев говори за обстановката в отбора, за селекцията, за предстоящото участие в „Б“ група, за треньорската орисия, както и по други интересни теми.

–Г-н Колев, доволен ли сте от това как протича подготовката до момента?
-Да, доволен съм. Преди всичко ме радва старанието на момчетата. Знаете, че селекцията е отворен процес. Едни футболисти освобождаваме, други привличаме. Мердин Мехмедов (център-нападател), Банко Банков (ляв защитник) и Цветан Караколев (десен бек). Триото изкара неуспешни проби при нас и взе участие в няколко контроли. В крайна сметка спортно-техническото ръководство прецени, че играчите няма да свършат работа. На проби се очаква да дойдат още куп футболисти. Колко от тях обаче ще останат е въпрос на качества и треньорска преценка. Времето ни притиска. Не мога да не бъда притеснен.
–Изиграхте няколко контроли, в тях записахте и загуби…
-Вижте, загубите не ме притесняват сами по себе си. Не резултатът е важен в една контрола. Важното е да се обиграем, да натрупаме игрова практика. Да, допускаме грешки, които трябва да се изглаждат. С времето и това ще стане. На този етап не мога да си правя някакви генерални преценки и изводи. Предстои ни изключително много работа, за да можем да подготвим един боеспособен отбор. Време обаче няма, не може да се води сериозен тренировъчен процес. Въпреки всичко, мисля, че ще се справим.
–Тази неизвестност относно това кога ще започне първенството в „Б“ група, колко точно ще бъдат участниците и каква ще бъде програмата не може да не ви притеснява…
-Така е, притеснява ме, но какво да направя? Вижте, това е нещо страшно, имам предвид българският футбол като цяло. Да не кажа, че е отчайващо положението. Да не знаеш кога ще започне сезонът?! Да не знаеш къде и срещу кого ще играеш…Направо не е за говорене. Срамна работа, срамна…(въздиша дълбоко).
–Вие в продължение на близо 2 години бяхте директор на детско-юношеската школа на „Локомотив“. Лесно ли приехте поканата да поемете мъжкия тим? Не е така лесен преходът за този тим от небитието на окръжните групи до втория ешелон и до професионалния футбол…
-Прав сте, че не е лесен. Вижте, аз не се плаша от трудностите. Такъв характер съм, че не отстъпвам лесно. Собственикът на клуба г-н Иван Василев ме покани. Знаете, че предишният старши треньор Антон Велков, с когото сме приятели, напусна по собствено желание. Нямаше как да откажа поканата на ръководството. С Василев освен всичко друго сме и близки приятели от дълги години. Този човек заслужава да му се подаде ръка, да му се помогне. В един момент, в който той буквално възскреси „Локомотив“. Ако не беше Иван, „Локо“ отиваше в небитието, така да се каже. Човекът заслужава само уважение. Дано има сега и повече хора, които да му помогнат във финансово отношение. Не е никак лесно да се издържа професионален футболен клуб от един човек.
–Преди около година буквално възскръстнахте като птицата Феникс от пепелта…
-Така е. Няма какво да се лъжем. Ако не беше Иван Василев сега на стадиона щеше да бъдат поставени само едни огромни катинари, а трибуните щяха да потънат в бурени, както в момента е на друг славен стадион в миналото – този на „Септември“ (Сф). „Локомотив“ приключваше, нямаше да го има. Всичко това, тези обстоятелства не ми оставиха много време за колебания. Не се замислих много преди да кажа „Да“. Все пак това е любимият ми, родният ми клуб. Всичко съм готов да дам за него.
–“Локото“ винаги е разчитал на силната си собствена школа. Може ли само с ваши кадри да постигате успехи в „Б“ група?
-Трудно, много трудно. Само с юноши не може. Все пак е труден преходът от юношеския в мъжкия футбол. Голяма е разликата. На тези деца им трябва време да вържат кокала, както се казва. Ако могат един по един, по двама да дръпнат нагоре покрай батковците – да, но цял отбор от деца няма как да успеят. Този процес не е никак прост и лесен.
–Какви цели сте си поставили лично вие за новия сезон?
-Какви цели? В този момент точно не бих искал да говоря за никакви цели. Ясно е, че ще се опитаме да направим един боеспособен тим за „Б“ група. Що се отнася до места, до класиране – това е вече въпрос на бъдещето и на мачовете, които ще изиграем.
–През последните години бяхте далеч от треньорската скамейка. Липсваше ли ви ежедневната работа с футболистите?
-Разбира се, че ми липсваше. Аз съм човек, който букално живее с футбола. Всеки, който е преминал по моя път, може да ме разбере. Залюбиш ли футбола, то е до гроб.
–Как гледате на задължителното изискване от наредбата на БФС за това един играч до 21 години да започва като титуляр в мачовете от втория ешелон?
-(Категорично) Твърдо съм против, ама твърдо! По този начин ли ще помагаме на българския футол? Това да ти налагат отгоре колко момчета да слагаш в състава, за мен е неприемливо. Аз, ако имам не 21-годишни, а дори 16 и 17-годишни деца, които да стават за мъжете, защо да не ги пускам? Просто няма логика. Защо ми не налагат подобни ограничения? Лошото е, че повечето не стават, повечето все още не са готови за този скок нагоре.
–Навремето и вие рано влязохте „между шамарите“…
-Да, и не само аз, а и останалите от моето поколение. Обаче явно сме имали и качества, щом сме се наложили в толкова яка конкуренция. Аз отраснах в едно радомирско село – Долни Раковец се казва. Там играех в селския отбор. Сравнително късно влязох в сериозния футбол. Никой не ме е бутал. Отидох след осми клас в София да уча в Техникума по автоматика до Женския пазар. Почнах да тренирам в школата на “Локомотив”. Живеех при чичо ми в квартал “Свобода”. Първият ми треньор беше Сашо Неделчев. После в юношите ни пое бате Гошо Петков. Той беше голям педагог, имаше уникален подход и нюх към младите таланти. Работеше и като учител по физкултура и история.
–Бързо ли се наложихте?
-Не съм имал проблеми с по-старите футболисти. През първия сезон записах 6 мача и вкарах 1 гол, като влизах предимно резерва. После заиграх редовно. Постепенно се утвърдих и ме повикаха и в юношеския национален отбор, където под ръководството на Димитър Дойчинов достигнахме до последната фаза на европейските квалификации. Там обаче отпаднахме от СССР след 0:1 и 0:0 в Бургас. Така че, си е до качества, до това можеш или не можеш. Та затова ви казвам, че тези ограничения сега са глупави. Ако са добри децата, аз сам ще ги налагам, а не да ми нареждат от футболния съюз. Насила футболист не се става.
–Винаги ли сте играли като халф?
-Не, отначало бях централен нападател. Георги Берков ме взе при мъжете на “Локомотив”, заедно с Гошо Бонев, Васко Петров и още няколко момчета. Там играех чист нападател, а едва след идването на Йончо Арсов ме изтеглиха по крилото и в халфовата линия. В „А“ група дебютирах на “Народна армия” срещу “Етър” – 1:1, в края на сезона 1971/1972. Сутринта преди мача играх едно полувреме за юношите. Срещу великотърновци влязох в последните 20-ина минута на мястото на Петър Пацев. Поведохме, но те ни изравниха в края.
–Кои бяха най-паметните мачове през този дебютен сезон?
-По-скоро си спомням едно дерби със “Славия” през зимата на 1972-а. Двубоят започна на 10 декември, но завърши чак на следващия ден.
–Как така?
-Ами, падна изведнъж много гъста мъгла. Нищо не се виждаше, по терена едва се различавахме. Още в 11-ата минута съдията Гочо Русев прекрати мача и на следващия ден доиграхме оставащите минути, обаче с друг съдия. Русев бил получил наряд за евротурнирите и отлетя за чужбина. Ако не се лъжа Никола Дудин ни свири после. “Славия” ни поведе, обаче после Начко Михайлов им вкара 4 гола и спечелихме с 5:1.
–Във вашата богата треньорска кариера били ли сте в подобна на сегашната тежка ситуация?

-Не, не съм бил. За пръв път ми се случва. Трудностите са доста, но който го е страх от мечки, да не ходи в гората. Аз не се притеснявам. Ще работя на сто процента и ще дам всичко от себе си, за да изведем „Локомотив“ там, където му е мястото, а именно – в елита на нашия футбол.

–Как започва приключението ви с треньорската професия?

-През 1985 г. ме покани в екипа си големият Апостол Чачевски. До 1988 г. му бях помощник в „Надежда“. За мен много важен период от живота ми. Аз прекратих твърде млад състезателната си кариера – едва 31-годишен бях. Можеш да играя още 3-4 сезона ей така преспокойно, но нямах право да отказа поканата на Чачевски. Дори не се и замислих. Впуснах се в треньорското поприще.

–Чачевски се славеше с особения си метод на работа. Държеше изключително много на физическата подготовка. Доста футболисти се оплакваха от жестоките му тренировки…

-Да, натоварванията бяха тежки, признавам, но пък момчетата му бяха свикнали. Не познавам треньор, който да не иска отборът му да е подготвен добре физически. Ако не си, как ще издържаш мачовете? Нямаш шанс да оцелееш просто. Различни треньори, различни характери, по свой начин прокарват своите виждания. Работил съм и с Георги Берков, и с Васко Методиев…Те имаха друго виждане за нещата, но и при тях „Локомотив“ беше на върха. Просто бяха различни характери. Апостол наистина беше много взискателен и строг.

–След първия ви престой в “Надежда” как се развиха после нещата?

-Работих два сезона в “Академик” (Свищов) в “Б” група. През 1991 г. шефът на моя роден клуб Тодор Колев ме върна в “Надежда”, но този път като старши. Смених Данко Роев. Изкарах там два сезона и половина. Може би си спомняш, че аз привлякох първите чужденци в историята на родния клуб – Тони Научовски и Влатко Костов. Двамата бяха македонски национали. Ние тогава завършихме 4-и, изпуснахме бронзовите медали в последния кръг.

-Ще ви върна към един куриозен случай от края на сезона 1991/1992. Тогава вашият отбор падна в последния кръг на 30 май от пловдивското “Локо” с 0:3 вкъщи и гостите се класираха за турнира на УЕФА.

-А, намеквате за закъснялата линейка…Да, линейката наистина се появи с 25-минутно закъснение на пистата на стадиона. Аз така и не разбрах какво става. Отговорните лица обясниха, че това е станало заради спешен случай, на който са се отзовали лекарите. Обвиниха ни после по медиите, че нарочно сме направили измамата, за да помогнем на гостите. “Локо” (Пд) се бореше за място в зона “Европа” с вечния враг “Ботев” и с това закъснение на стадиона щяхме да разберем как вече са завършили останалите мачове от кръга, които се играеха по същото време.

–Е, имаше ли такава измама и инсценировка от ваша страна, или не?

-Не, разбира се. Поне аз не зная за такова нещо. Те, гостите ни биха с 3:0, но головете паднаха след почивката. Ние завършихме пък с 9 души, понеже Григор Филипов и Славейко Димитров получиха червени картони. Естествено, тези приказки и слухове не бяха приятни. На мен обаче ми скроиха номер по-късно.

–Какво имате предвид?

-Това се случи през сезон 1993/1994. Хората от управата на клуба все деляха нещо. Имаше разцепление, две ръководства. Аз така и не успях да разбера кое е легитимното. Отиваш, подписваш договор. Водеше се уж, че Барбуков ни е спонсор. В същото време пък Апостол Чачевски съдеше клуба. Това неминуемо се отразяваше и на играчите. През пролетта на 1994 г. наредихме три поредни загуби – от “Берое” с 1:2, ЦСКА с 0:1 и “Пирин”. Особено ме заболя от излагацията с “Пирин” у дома – 1:3 в 20-ия кръг. Убеден съм, че отборът ни беше пробит отвътре. Просто трябваше да намерят повод, за да ме махнат. Такиви гадории станаха, ама не ми се говори. Тръгнах си с високо вдигната глава. Не искам да се връщам към този неприятен период. А бяхме близо до класиране за евротурнирите.

–Как се озовахте в Кипър?

-Получих оферта скоро след това от “Алки” (Кипър). Отидох уж само за една година на Острова, но останах 10. Намерих и много приятели там. Кипър се превърна в моя втора родина. С “Алки” влязохме веднага в елитната дивизия, отборът играеш силно. Дойдоха предложения от “Омония” и “Анортозис”, аз избрах първото. А на следващата година именно “Анортозис” стана шампион. Какво да правиш – съдба.
–Как се работи в грандовете там?

-„Омония“ е изключително трудно място за работа. Екзалтирана публика, много натиск, много напрежение…За тези грандове второто място е провал, ние не можахме да вземем титлата. Според мен истинският треньор се доказва в чужбина. Там се вижда колко струваш. Не успяхме да спечелил първото място. Треньорският пост навсякъде е ветровит. Ходим си с оставката в джоба, както се казва. Трудна професия…И инфарктна. Е, има и държави, в които дават възможност на даден специалист да се наложи, да покаже възможностите си поне година-две. Не го сменяват още след първата загуба, както е у нас.

–Как продължи кариерата ви?

-Върнах се в “Алки”, после за кратко работих и в “Еносис” (Паралимни). През 1991 г. отново се оказах в “Локомотив” (Сф). Не се задържах дълго. Проблемите отново започнаха, интригите също. Не си мълча, не съм от послушниците и си патя много. Заради това дълго време бях и далече от любимия клуб.
–Вашите фенове изстрадаха много през последните години. Какво бихте им казали?
–Зная, че преживяваме изключително тежък период. Но сега сме се захванали аз като треньор и цялото ръководство да си свършим както трябва работата. Това, което зависи от нас, мога да обещая, че ще го сторим. Не всичко обаче зависи от нас. Има финансова страна на въпроса, иа и доста странични фактори, които влияят. Няма да разочароваме хората. Разчитаме на подкрепата на всеки един локомотивец.

Евро 2016 го разочарова
Ангел Колев е изгледал почти всички мачове от току-що завършилото Европейско първенство във Франция. Специалистът обаче признава, че не е бил очарован от видяното по терените в Страната на петлите. „Не ми хареса турнирът, честно казано. Не съм особено впечатлен. Не видяхме никакви нови тактически новости и тенденции. Като цяло съм разочарован. Това, че форматът на Евро 2016 беше разширен до максимум и участваха цели 24 отбора при всички случаи повлия и на качеството на играта. Но за сметка на това видяхме тимове, които доскоро не ги брояхме за живи. Исландия, Северна Ирландия и Уелс можем да ги броим за приятните изненади. Те се представиха над очакванията. Аз лично бях за италианците. Жалко, че не стигнаха кой знае колко далеч“, съжалява Колев.
Милен ДИМИТРОВ

Александър Дудов е роден на 29 юни 1963 г. Юноша е на „Локомотив“ (София), където изкарва почти цялата си кариера. Дебютира през 1982 г. и остава верен на любимия клуб до 1994 г. Играл е още и в „Монтана“. В „А“ група има общо 312 мача. Четвърти е във вечната ранглиста на „Локомотив“ по участия (305) след Начко Михайлов, Йордан Стойков и Димитър Васев. В продължение на 12 сезона Дудов е неизменен титуляр. Пословична беше неговата работоспособност на терена. Комплексен състезател, който беше прочут и със своята коректност. Носител е на Купата на Съветската армия през 1982 г. Носител е и на купата за индивидуално спортсменство през 1988 г. През последните 20 години Сашо е далеч от футбола. Занимавал се е с най-различни професии след раздялата с най-популярната игра. Преживял е и уникална лична драма, за която разказва за първи път пред „ШОУ“. Сам признава, че е преминал през ада. Вижте покъртителната история на един бивш футболист.

- Г-н Дудов, здравейте! Къде ви намирам?
- Здравейте! В момента съм в провинцията. Работя.

- С какво се занимавате?
- Имам строителна фирма. Не се оплаквам от нищо.

- Защо сте далеч от футбола? Къде се загубихте в последните близо 20 години?
- По принцип съм в сянка. Нито парадирам с името си, нито искам да ме знаят хората. За мен футболът вече е затворена страница. Още като прекратих кариерата си през 1995 година, реших, че няма да ставам треньор или нещо друго в любимата игра. Когато във футбола влязоха мутрите и хората, които не разбират от футбол, на мен ми стана ясно, че аз там работа нямам. Казвам ви честно. За мен това не беше играта, която аз познавах, в която се влюбих като дете. Бях само на 31 години, можех да играя още доста време.

- Виждате ли светлина в тунела за нашия футбол?
- Радвам се, че от БФС, а и в моя роден клуб, се заеха да се върнат към корените. Там е истината. Връщат се към детско-юношеските школи, искат да се възстановят традициите. Прави чест на моите съотборници от онова време Иван Василев и Бойчо Величков за това, което правят в „Локомотив“. А какво беше в мъртвото време, както аз наричам периода след 90-те години на миналия век?

От 1995 година наблюдаваме
едно унищожение на футбола

Школата, децата са най-важни. Това не го разбраха тези богаташи, които минаха през клубовете. Всичко разсипаха. Благодарен ще бъда вечно на „Локомотив“, че ме изгради като футболист и като човек. Да, и ние тренирахме на сгурията и се събличахме до терена. Но колко велики имена са минали оттам и преди мен, а и малко след мен? Ти не милееш ли за клуба, не даваш ли сърце и душа за него, не можеш да станеш голям на терена. Няма как да стане. Не можеш да влачиш някакви ментета от чужбина, да им даваш огромни заплати, а собствените рожби да ги хвърляш на боклука. Не че и Николай Гигов не се опита да помогне, не че не наливаше милиони в „Надежда“. Просто политиката му беше грешна. Имаме и добри треньори в школата, но те как да работят за 300 лева заплата? Това е подигравка.

- Вие заварихте онова време, когато кредитните милионери наливаха пари с чували във футбола...
- Да. Точно тогава всичко тръгна в грешна посока. Реших да спра. Аз и досега си поддържам форма. Почти не съм мръднал оттогава. Нямам един бял косъм в косата си, тежа 70 кг, почти колкото тежах и като футболист. Като се затичам за нещо, и не ми тежи. Не пуша, айде, алкохол употребявам умерено. Колкото пъти тичам в парка - нямам задъхване, няма нищо. Същият съм си.

- Следите ли нашето първенство?
- Да ти кажа честно, не. Не че ми е безинтересно, просто начинът, по който се провежда, ми е малко странен. Сега моят приятел Боби Михайлов, набори сме, играли сме заедно, иска да върне публиката. Ама как да я върне, като няма футбол? Знаеш ли от колко години не съм стъпвал на стадиона? Последният мач, който съм гледал на живо, беше на „Локото“ срещу „Левски“ през 2006 година. Отидох само защото мой приятел ме накара. Купих си билет, гледах мача и видях, че всъщност не виждам нищо. Това не беше футбол.

- Вашият роден клуб е в чистилището на окръжната група...
- Ами заболя ме, много ме заболя (б.р.- мълчи дълго). Митко Васев положи много усилия, направи добър отбор, сплоти колектива, изведе ги до медалите. И в един момент – всичко свърши. Нали проблемът около лиценза бяха едни пари – един милион лева, ако не се лъжа. Мисля, че ако това е причината, все един милион души щяха да извадят по левче от джоба си и да спасят „Локомотив“.

- Какво е мнението ви за новото ръководство? Били сте съотборник на Иван Василев и на Бойчо Величков. Ще успеят ли те?
- Те са много сериозни хора. Истински локомотивци. Правят най-доброто за момента. Те ще сторят всичко възможно, за да върнат „Локомотив“ там, където му е мястото и да възродят школата.

- В кариерата си сте работили с доста треньори. На кого от тях сте най-благодарен?
- Не мога да подмина никого. Като почна от моя откривател, така да се каже – Михаил Шкодров. Аз късно започнах да тренирам организирано – чак в осми клас. Дотогава се пробвах в други спортове – гимнастика, лека атлетика, волейбол, борба... Особено за гимнастиката имах добри заложби. Ама едно време час по физическо беше сега все едно час по математика. Могат да те оставят да повтаряш класа, ако получиш „двойка“ по физическо. Сега едно кълбо е срамно да ги накараш учениците да направят. Брат ми тренираше в „Локомотив“. Той ме накара да се запиша. Случайно започнах, и като започнах – край. Само за три години направих крачката към мъжкия отбор. Едва 18-годишен дебютирах и в „А“ група.

- Вашите родители не бяха ли против да се занимавате с футбол?
- А, не. Аз съм от спортно семейство. Баща ми също е бил футболист. Е, не е стигнал чак такова ниво, но играеше дълги години по заводските отбори. Между другото, аз

наполовина
съм руснак

Майка ми е рускиня. Мисленето ми пък е на 80 процента руско. Широка и щедра душа съм. Иначе моите идоли във футбола бяха Кройф и Марадона. От българите се възхищавах на Начко Михайлов, Ангел Колев, Боко Димитров, Бумбо Стойков – прекланях се пред тях. На всеки мач на отбора бях в агитката. Там изгледах всички срещи от похода в турнира на УЕФА през 1979/1980 г. Драл съм си гърлото като откачен.

- Как започна кариерата ви? Други от вашия набор стигнаха ли до „А“ група?
- От моя набор до мъжкия тим проби само Яшар Юсеинов – Яшко. Имаше и други добри играчи, но те не извадиха късмет. Нас след Шкодрев ни пое Ивайло Георгиев. После Георги Берков, лека му пръст, ме дръпна при мъжете. Не мога да не им бъда благодарен на тези хора. Апостол Чачевски е специален човек за мен. При него изиграх най-силните си мачове. Не мога да забравя също така Начко Михайлов и Данко Роев. Аз винаги съм се борил за мястото си. Не ми беше лесно. Трябваше да се справя със страхотна, даже зверска конкуренция, за да играя. Васев, Дочев, Велков бяха все национали. Представете си как съм се борил за място. Налагало се е Митко да играе ляв халф пред мен, а аз ляв бек. Никога не съм се чувствал титуляр. Но бях и изключително отдаден на футбола. Чак до маниакалност съм стигал. Заедно с Вальо Дамянов сме ставали в 6 часа сутринта, за да правим кросове в Северния парк. По 80-90 коремни преси правех на ден и по 100 коремни преси. Бях се запалил по филмите с Брус Ли. Научих се да правя задно и предно салто и така излизах на терена преди мач. Имах страхотна физика и мускулатура. Лекарите са се хващали за главата. На предсезонните тестове достигах и дори надминавах нивото на немския национал Ханс-Петер Бригел. Бившият десетобоец беше еталон по онова време за физическа подготовка. Вдигах пулса си до 220, а само минута по-късно го свалях до 60-80. Докторите не вярваха на очите си. Казваха ми: „Ти не може да си човек“ (смее се).

- Дебютирате в елита на 28 февруари 1982 г. срещу „Марек“ (0:2) в мач от 16-и кръг. Започвате като титуляр с №4 и играете цял мач при гостуването на „Бончук“...
- Да, спомням си. А седмица по-късно излязох десен бек и бихме „Тракия“ (Пд) с 3:1. Нямах още навършени 19 години. Аз може би съм и най-младият „майстор на спорта”. През същата година взехме Купата на Съветската армия. На финала в Плевен победихме „Локо“ (Пд) с 2:1. На всички ни присъдиха това почетно звание. Прибавихме по 30 лева отгоре върху заплатата.

- Учудващо за играч на вашия пост имате твърде малко картони в кариерата си.
- Само с коректни средства действах. Неслучайно аз и Никола Котков сме единствените локомотивци, които сме печелили купата за индивидуално спортсменство. През онзи сезон (1987/1988) изиграх 30 мача без нито един картон! Бях много коректен състезател. Прекланях се, когато ме надиграе някой. Никога не съм ритал или блъскал съперниците. По-добър е от мен, защо да му тегля балтията отзад и да го осакатявам? Играл съм срещу остриета като Гибона, Цецо Йончев, Стойчо Младенов и Руси Гочев – най-добрите ни крила. Понякога са ме надигравали.

Но имам и куриозен
случай през 1984 г.

Завършихме 0:0 с ЦСКА и ги спряхме по пътя към титлата. Спас Джевизов, който е висок 1,90, съм го надскачал и съм му взимал топката. А знаете разликата в ръста ни каква е. И до днес Спас помни този случай. Веднъж се засякохме с него в Кипър. Каза ми: „Ей, Дуде, няма да забравя как ме направи за резил тогава.“ Посмяхме се...

- Колко пъти сте гонен от терена?
- Имам само два червени картона от общо 312 мача в „А“ група. Първия го получих в Русе. Мачът беше от 29-ия кръг. Паднахме с 1:2 след зверска съдийска „тесла“. Реферът ни закла тогава, ама много жестоко. Даде дузпа на „Дунав“ в 88-ата минута. Домакините трябваше да се спасяват от изпадане. Не издържах и го ударих. После ни разнасяха по телевизията като хулигани. Вторият път беше в „Надежда“ заради провокация на Диян Петков от „Черноморец“.

- А имало ли е нападатели, които са действали с удари под кръста?
- Имало е, но аз умеех да се пазя. Яки, набити и злобни бяха Бойко Краев от Враца (баща на Божидар Краев от „Левски“ – б.р.) и Красимир Лазаров – Върбела от Плевен. Бяха като диви прасета. Все търсеха сблъсък. Влизах обаче много стегнато в единоборствата. Не съм имал и тежки контузии. Получих само едно разтежение на кръстни връзки, което ме извади от игра за около 20 дни и това е. Допълнително ми е помагало, че разузнавах добре противниците си. Следях играта на Гибона, на Йончев, Стоичков, Емо Костадинов. На Гиби му знаех всеки един финт. Като направи тая крачка наляво, значи, че ще завие надясно. Не трябва да му се връзваш на номерата. Дори и да му познаваш играта обаче нападателят винаги може да те изненада. Емо Спасов беше голям техничар. Ако му оставиш малко свобода, ще ти завре топката, където си иска. Топката му се лепеше на крака. Едни резки движения, замахване... беше уникален.   

- Как се разделихте с „Локомотив“?
- Тръгнах си след идването на Николай Гигов в клуба. Вече бях и на 31 години. Сашо Костов ме покани в „Монтана“. Не ми се ходеше много-много там, някой ме прилъга, даже не си спомням кой. Отидох след 6-ия кръг. „Монтана“ не беше лош отбор – направихме 1:1 с „Левски“ в София. Не се задържах обаче дълго там. Разделих се с най-добри чувства с хората. От „Септември“ (Сф) ме потърсиха, но им отказах. Окачих бутонките на пирона. „Локомотив“ ми беше на сърцето, но се оказах излишен.

- Какви спомени ви останаха от футбола?
- Футболът е най-голямата магия. Аз съм щастливец, че съм имал късмета да играя редом и срещу такива невероятни фигури. Докоснал съм се до най-добрите. И честно да ти кажа, все още го сънувам тоя футбол. Даже сънищата ми са футболни, сънувам, че играя. Обаче знаеш ли кое е най-интересното?

- Кое?
- Сънувам, че все нещо малко не ми достига. Или кори нямам, или чорапите ми падат, абе все нещо ме забавя да изляза на терена. Мен преди мач сън не ме ловеше. От напрежение. Тръпка неимоверна ме обхващаше. Мислиш постоянно как да се раздадеш. Адреналинът ти нараства и даваш всичко от себе си.

- Вие сте корав човек. Кога ви беше най-тежко?
- Е, когато се разделих с футбола. Останах без работа. Изключително тежко ми беше. Сякаш бях изпаднал в дупка. Това е често срещан синдром при бившите футболисти. Мислиш, че вечно ще бъдеш на върха, че ще имаш пари и слава. Обаче съвсем не е така. С какво се различава един футболист от един шпакловчик примерно?

Шпакловчикът винаги
има пари, а футболът
е до време...

Ако до 30 години не си изградил живота както трябва, си загубен. Кариерата ти свършва и си дотам. Какво умееш, освен да риташ топка? И така се налага да тръгнеш от нулата. И аз така направих. Срамна професия няма. Занимавал съм се с какво ли не. Сменил съм близо 30-ина професии. Бях и хлебар-формовчик в кв. „Филиповци“. Смея да кажа, че правехме може би най-вкусния ръчен хляб в София. Хранил съм с моите ръце хората. Освен хлебар, съм бил и продавач на вестници, държал съм и аптека. Дори няколко години работих и в стриптийз бар. Не ме е срам от това. Това е част от моята лична история. Давах 4 години нощни смени, като почнеш – „Табу“, „Пигал“, „Плейбой“...Да не мислиш, че ми е било лесно? От 20,00 часа до 05,00 сутринта. Ела да видиш как се работи. После се захванах да правя външна изолация – гипсокартони, шпакловки, плочки, какво ли не. И сега с това си изкарвам прехраната. Дал съм работа и на моята бригада. Имам си фирмичка. Не е срамно да го призная. Кое е по-хубаво? Да умреш в мизерия като Жоро Соколов ли? Да чакаш подаяния? Айде, аз не бях някакъв страшен талант, но лошото е, че такива великани като Соколов, Начко Михайлов и Боко Димитров си отиват по такъв начин. А държавата нехае.

- Как успяхте вие да излезете от дупката?
- Тежко беше. Тежко беше (б.р.- дълго мълчи). Това е нещо, което не пожелавам и на най-големия си враг. И то не заради друго. Ти не можеш да прескочиш себе си, разбираш ли. Казваш си: „Абе, как ще отида да работя там. Аз съм Сашо Дудов все пак. Какво ли ще кажат хората.“ Просто няма как да ти го обясня. Само, който го е изпитал, може да ме разбере. Стоиш само и гледаш в една точка. Сякаш си в някакъв тунел...Един път преодолееш ли го това нещо, нищо вече от тук нататък не може да те спре. Ти се освобождаваш психически. Спортът почва да ти помага, там си се научил на битка, на дисциплина. Хората те уважават заради тези качества. Когато отида на някое ново място, въобще не искам да говоря за футбол и дори не казвам, че съм бил футболист, и то що-годе известен. Много рядко си признавам, че съм Сашо Дудов и съм играл в „Локомотив“. Даже се е случвало някои да се сетят: „Абе, вярно, това си ти.“ Разбираш ли?

- Преминали сте почти през ада...
- (Прекъсва ме) Защо казваш „почти“? Аз съм стоял една година без ток вкъщи, бе, човек. Ти знаеш ли какво е? И то не за друго, ами просто ей така – изпадаш в една дупка и не знаеш какво правиш. Ти знаеш ли, че като попаднеш там, не те интересува нищо. Ама нищо! И си викаш: „А, край...“.

Влизаш в една черупка
и не излизаш от нея

С месеци. И се радвам, че успях да се измъкна от ада. Сега се чувствам перфектно. Ти мен сега ако ме видиш...Моите набори – и Стойчо Стоев, а и останалите, ами те изглеждат като старци в сравнение с мен, бе, човек. Не ми дават повече от 45 години. Нямам бял косъм в косата си. Аз може да съм 52-годишен, но духът ми е млад. Разбрал съм какво ми трябва в живота. В този живот трябва да бъдеш такъв, какъвто си. Това, че си бил футболист, не те прави по-специален. Нямаш право да казваш: „Ама аз съм известен, нищо друго няма да работя“. Ама чакай, животът те е отвял в друга посока, трябва да се съобразяваш с обстоятелствата.

- Сам ли намерихте тази светлина в тунела, за която говорихте?
- Е, малко ми и помогнаха. Най-вече моите близки, някои приятели. Стойне Манолов много ми помогна. Няма да забравя подадената ръка. Оттам излязох сам от дупката. Разбрах, че без работа умираш. Ти трябва да си сред хората, трябва да общуваш, разбираш ли? Независимо с какви общуваш. Не е задължително хората да са от висшето общество. Това не те прави по-богат, пич и публична личност. Не искам да съм милионер. Тази „работа“ не е за всеки. Можех да стана богат. Имал съм доста шансове, но не съм ги използвал. Дали е за добро или за лошо...Аз мисля, че е било за добро. Много пари са ми минали през ръцете, но явно не мога да ги управлявам. Сега съм доволен. Изкарвам толкова, колкото ми стигат.

Интервю на
Милен ДИМИТРОВ

Най-паметният му мач е срещу „Левски“

В „Локомотив“ по времето, когато Дудов блестеше на терена, се бяха събрали силни футболисти, но все нещо малко не ви достигаше, за да печелят и трофеи. „Може би нямахме и нужния манталитет. Няма да забравя едно дерби срещу „Левски“ (21 септември 1986 г., 6-и кръг), когато ги бихме с 4:2. Във вестник „Спорт“ заглавието на другия ден беше „Урок по футбол“. Поведохме с гол на Сашо Бончев, но „сините“ направиха „обръщалка“ – 1:2. Мисля, че Наско Сираков вкара попаденията. Стойчо Стоев изравни от дузпа, а после Метков се разписа за 3:2. Крайното 4:2 фиксира Стоев пак от дузпа. Уникален мач! Това ми е най-сладката победа над „Левски“. Най-силният ми мач в кариерата“, спомня си железният Дудов.

източник: http://www.blitz.bg/