Една легенда на 80

Легендата на българския футбол Спиро Дебърски става на 80 години днес. Той е роден на 8 декември 1933 г. Играл е за “Строител” (Бл), СКНА и “Торпедо” (Казанлък), “Локомотив” (Сф) и ЖСК “Славия”. Шампион на България през 1964 г. с “Локомотив”. Има 276 мача и 82 гола в "А" група. В националния отбор записва 24 мача и 8 гола, в евротурнирите се е отчел със 7 мача и 4 гола. Като треньор е водил “Локомотив” (Сф), “Пирин”, “Розова долина”, кипърските “Неа Саламина”, “Етникос”, “Бенковски” (Исперих) и “Янтра” (Габрово). Бил е директор на ДЮШ на “Локо” (Сф) и “Неа Саламина”. Броени дни преди юбилея легендарният футболист даде интервю пред “ШОУ”.

 

 

Роден съм в Благоевград. По махалите като деца си правехме мачлета. В тях се виждаше кой може, кой има талант. Забелязаха ме и на 12 години ме взеха в “Строител”. Играех халф. Станах централен нападател чак в Казанлък. Там изкарах военната си служба. 2,5 години служих в казармата. Трябваше всъщност да бъдат 3, понеже имах шофьорска книжка. Искаха да ме задържат. Тогава обаче се намесиха “Ботев” (Пд), “Берое” и “Локомотив” (Сф). И трите клуба напираха да ме вземат. Аз се бях почти навил да отида при пловдивчаните. Бях дори обещал на старши треньора им Георги Генов-Шивача да премина в “Ботев”. В продължение на четири месеца само тренирах с отбора, но без да играя. Център-нападател там се подвизаваше един кадрови офицер – капитан от войската. Той ми помогна да се отнесат с по-голямо разбиране към решението ми да предпочета “Локото”. Върнах се аз в Казанлък. Дойде оферта от “Берое”. Шефът на старозагорци – прочутият генерал Делчо Делчев, ме обичаше страшно много. Той се разбра с полковника – моя началник, да ме вземат.


Нямаше да има трансферна сума. Ставаше въпрос за един камион цимент. Това щяха да платят от “Берое” за мен. Добре, обаче по същото време пристигнаха и емисарите от “Локомотив”. Правим тайна среща и с тях, те идват, намират ме вкъщи. Ритах вече за “Торпедо” – отбора на военния завод, а не за ДНА (Казанлък). Директорът на предприятието пък обеща на моя полковник страхотна ловна пушка, само и само да остана. Тъкмо се бях оженил, жена ми беше бременна. Почнах да въртя, да изчаквам кой какво ще ми предложи. Отидох при шефа на завода – страшно интелигентен и разбран човек. Разреши ми да замина за София. И до днес съм му благодарен за този жест. Директорът ми каза: “Отиди, все пак столица е. Няма да те спирам, но ако не ти тръгне там, ето ми прекия телефон, вдигаш го и пращам веднага една джипка да те върне.” Такива битки станаха тогава...В хотела дойдоха фенове на “Торпедо” и набиха емисарите на чуждите отбори. Имаше и разправии с “Берое”, абе все едно гледаш филма “Любимец 13” (смее се). Уволниха ме месец по-рано, защото почваше първенството. Време за подготовка нямаше. На 6 декември 1956 г. се роди дъщеря ми Николета, а на 15-и локомотивци ме отвлякоха. Една зимна сутрин рано-рано, както се казва по бели гащи. Студ навънка, сняг, преспи, не ти е работа...Едва ли не криминална иситория. Поеха ме софиянци, а на Централна гара ме чакаха специално изпратени жп работници. Натовариха ме в камиона и айде в квартирата. Жената плаче, с малко дете. Подбраха и нея, и бабата. Барабар с нас взеха и едно друго футболистче с мене. Понеже жена ми беше дружка пък с неговата. И така и той се оказа в “Локомотив”. Бабата на тръгване от квартирата се сети: “А, и дърва имаме в мазето, дърва”. Дори и тях качиха момчетата на влака...Понеже нямаше към трена товарен вагон, прикачиха и такъв. Абе, шоу...

 

 Разбира се, че си спомням дебюта в “А” група. Беше срещу “Спартак” (Пд). Бихме ги с 3:2, а аз вкарах два гола, единият със задна ножица. Мечтан дебют! Оттогава ми тръгна като по вода. Старши треньор ни беше Александър Попов – Врабчо. Голям специалист, човек, който може да ти разгадае всичко. Четеше много футболна литература и то на чужди езици. Врабчо беше завършил архитектура във Виена – ерудит от най-висока класа. Имаше и слабост към мен. Няма да забравя една контрола срещу ЦСКА в Мировяне. Декември месец – сняг до колене. Бях много здрав, с яки крака и бърз като светкавица. Имах си и закваска, защото в Благоевград тренирах лека атлетика. Бях си и с голямо самочувствие. Като подритнех топката, защитникът даже и три метра да беше пред мен, не можеше да ме хване. Много хубав дрибъл имах. Пазеше ме Манол Манолов. Измъчих го. Той ми подхвърли: “Абе, момче, откъде си? А, македонче, значи? Леле, на баща ми ще му кажа да те шамари като се върнеш.” Луд го направих. Симулията не издържа и изкрещя на треньора Крум Милев. “Чиче, къде сте гледали за това момче, бе?”. Попов ни събра все млади и неизвестни футболисти. Единственият по-опитен беше Коце Благоев. Можехме да станем шампиони още през този сезон, но за една бройка ЦСКА ни изпревари.

Няма друг такъв случай като мен. За три месеца изминах пътя от “В” група до националния отбор. Дебютирах в “А” тима, повика ме Георги Пачеджиев-Чугуна. Първият ми мач с националната фланелка беше на 21 юли 1957 г. срещу СССР – 0:4. Запохнах като титуляр, смени ме Димо Печеников. През същата година бях титуляр и при голямата победа със 7:0 над Норвегия в световна квалификация, вкарах седмия гол. Още тогава ми направи впечатление едно русичко момче – Никола Котков. По същото време в “Локото” имаше друг футболист, който страшно много приличаше на Котето - Христо Такев. Често даже се случваше да ги бъркат двамата, головете на единия го пишеха на другия и обратно. Приличаха си като близнаци.

 

О, нямаше по-добри от нас. Разбирахме се на терена и без думи. Той само ми казваше: “Айде, бате” и аз се втурвах напред. Знаех го предварително къде ще застане, как да му я дам. Половината му голове станаха след мои пасове. Можех да му подам и със затворени очи, защото усещах, че той ще бъде на точното място. Какъв човек беше - златен! У Никола нямаше егоизъм. Всичките му действия бяха посветени на колектива, на отбора. Не го блазнеха индивидуалните награди. Ще ви дам един пример. През 1968 г. Петър Жеков от “Берое” и Котето спореха за голмайсторския приз. Предстоеше последният кръг. Ние бяхме домакини на “Ботев” (Враца) и Кольо трябваше да вкара само 2 или 3 гола, за да спечели трофея. Вечерта обаче той изведнъж изчезна от хотела, където бяхме на лагер. Нямаше го цяла нощ, прибра се чак на сутринта. Аз по принцип много го удържах от тези изпълнения. Често съм му се карал: “Престани с тези изцепки! Виж се какъв голям футболист си, не ти отива.” Точно тази нощ обаче го изпуснах. Треньорът ни Георги Берков като го видя в какво състояние е на сутринта, ни каза: “Вадя го от състава, да знаете.” С Апостол Чачевски и Иван Димитров обаче убедихме Белия орел да го пусне. Обаче какво стана на мача (3:3). Котето не знаеше къде се намира, понеже махмурлия, не беше и спал. Аз пробивам, излизам на празна врата и го чакам само да дойде, за да вкара. Него обаче го няма. Най-накрая вкара един гол, обаче Жеката вкара цели 4 на “Спартак” (Плевен) – мачът завърши 6:4 за “Берое” и стана голмайстор №1. Мисля, че завърши с 31 попадения, а моят приятел с 28. След мача Никола ми призна: “Бате, не искам по този начин да ставам. Съвестта не ми го позволява”. Ето такъв мъжкар беше Котето.

 

Моят идол във футбола беше французинът Венсан. С кеф гледах неговите финтове, неговият дрибъл и игра като цяло. Венсан беше дясно крило на Франция, от полски произход, ако не се лъжа. От нашите любими ми бяха Янев и Колев от ЦСКА. Ама и много бяха личностите по мое време – Патрата, Гунди, Сашо Костов, Митата Якимов, кой ли не...Във всеки отбор от “А” група имаше поне по един футболист от световна класа.  

Играл съм 20 г. и може би съм най-ританият футболист в България, но нямах разтежения, разкъсвания на мускули. Боляло ме е от ритниците, но ако мачът е в неделя, почивам в понеделник и във вторник съм на тренировка. Може би ми е помагало и това, че бях режимлия. Не си падах по нощния живот. Независимо дали имам рожден ден или гости, казвах им “Лека нощ" и си лягах точно в 22,00 ч. и нито час по-късно.

Начко Михайлов е един от най-големите таланти в нашия футбол за всички времена. Много добро момче беше, като Котето – неповторим! Надали и след още 100 години ще се родят такива футболисти. Те се отличаваха не само по душа, по интелект от останалите, но като таланти нямаха еквиваленти. Бяха факири, бе. Е, Котето например, правеше такива номера с топката, че се е случвало да чувам реплики от трибуните: “Този защо го държат в “Локо”, ами че той е готов за цирка, бе.” Такава техника имаха Михайлов и Котков, направо за главата съм се хващал. Какво ли не: пас да ти дадат, да вкарат гол директно от корнер, да излъжат цялата защита...А пък щом застанеха да бият фаул, съдията лапаше свирката и беше готов да посочи центъра, без да изчака изпълнението. Човекът просто си знаеше, че това е сигурен гол. Братята Младен и Димитър Пеневи от село Мировяне ми бяха добри приятели. Баткото Младен вече не е сред нас, Бог да го прости. Бедни години бяха. Няма да забравя как баща им бай Душко или дядо им Мите ги докарваха с каруца на тренировка. Понякого с автобуса идваха, друг път с кола на приятел. Прекрасни момчета!

 

Честа практика беше в онези времена отборите ни, гостуващи някъде в Западна Европа, да взимат и футболисти от други тимове. ЦСКА ме взе за серия приятелски мачове в Англия, Франция и Белгия. ...На Албиона ми направи впечатление лошото, мрачно време. Мъгла, ситен дъжд и студ. Не видяхме нищо от лъскавия нощен живот на Лондон. Срещата с “Челси” се игра на 26 март 1958 г. Георги Димитров – Червения ни донесе ремито 1:1. После отлетяхме за Париж. Във френската столица излъгахме “Расинг” с 6:4, аз също се разписах. Дойдоха и победи с 5:1 над Валансиен и с 2:1 над националния отбор на Холандия.

 

Участвах и в двата мача срещу Бразилия през пролетта на 1958 г. в Рио де Жанейро и Сан Пауло.  Те станаха световни шампиони месец по-късно в Швеция и оттук нататък преди всеки Мондиал ни канеха. Считаха, че щом ритат срещу нас, им върви. В първата контрола паднахме с 0:4. Впечатлих се от Моасир – нисък и пъргав голаджия. Пазеше ме Джалма Сантос. Той беше даже по-як от мене, мускулест, с ей такива бедра. Не се представихме никак зле, даже във втората среща заслужавахме победата, но...Поведохме с 1:0 със страхотен гол на Тодор Диев – Дорчо. Той ги направи луди бразилците, направо ги разпиля. Това е един от най-силните мачове в кариерата на Диев. Минути по-късно излязохме с него в чиста позиция. Само трябваше да ми я даде, и аз да я бутна в празната врата. Вместо това Тодор стреля, щеше да счупи гредата, толкова беше силен шутът. От напречната греда топката отскочи чак на центъра на игрището. Пеле пое оттам и като тръгна, финтира и Симулията, излезе сам срещу вратаря ни...и изравни. Обърнаха ни до 3:1. А пък Гаринча може направо да те побърка с топката. Така ни биха. Ние бяхме и леко стреснати от фанатичната атмосфера на стадиона. 200 000 зрители! Не бяхме играли дотогава пред толкова многобройна публика, която не спря да вика цял мач.

На Олимпиадата в Рим през 1960 г. само един гол ни лиши от медал. Не можахме да излезем от предварителната група заради нещастно стечение на обстоятелствата. Никога няма да забравя победата ни над Франция в световната квалификация през 1961 г. с 1:0. Мачът се игра на стадион “Славия” на 12 ноември. Аз бях замесен в ситуацията при гола на Христо Илиев. Течеше последната минута, отлитаха последните ни надежди за класиране. Киро Ракаров центрира от фаул в пеналта на “петлите”, аз в последния момент видях, че зад мен се включва Патрата. Можех и аз да отиграя положението, но прецених, че Илиев е в по-добра позиция, той ми извика: “Остави!”. Пропуснах топката, подлъгах вратаря и централния защитник и Патрата вкара. Голяма радост, велико щастие! Отивахме на допълнителен бараж отново срещу французите. Бяхме скромни момчета, бяхме бедни, но по-големи мъжкари от сегашните ни футболисти. Щом чуехме химна, щом обличахме националната фланелка с герба на гърдите, забравяхме болка, умора, контузии. Раздавахме се до последно за Майка България! Бяхме готови да изядем и съперника, и тревата, но да победим (вълнува се). Сегашното поколение е умряла работа.

На Световното първенство в Чили през 1962 г. не можах да играя, защото се случи нещастие. Вратарят на “Дунав” (Русе) ми счупи крака и ме извади от строя за шест месеца. Иначе за Чили бях най-сигурният титуляр.

На 9 май 1965 г. в София направих хеттрик при победата с 4:1 над Турция.  

Мачовете с Белгия в световните квалификации 1964-1965 г. също остават в съзнанието ми. В София бихме “червените дяволи” с 3:0, представих се отлично. В тима през тази кампания бяхме седем локомотивци: аз, Деянов, Котков, Димитър Пенев, Иван Димитров, Виден Апостолов, Васил Методиев. Сега кога ще стане това сега?  Гостуването ни в Брюксел месец по-късно обаче беше кошмарно. Домакините излязоха така навити, толкова озлобени, че щяха да ни убият. Като ни захапаха за врата, не ти дават да се обърнеш. Буквално ни смачкаха от първата минута до последната. Не се спряха, допинг ли бяха взели, не зная. Не можеш да преминеш центъра, ще те изядат с парцалите. Въпреки че паднахме с 0:5, най-добър от нашия тим беше вратарят Иван Деянов. Той спаси поне още 10. За слабото ни представяне повлия и лошото време. Теренът беше замръзнал, заледен. Играхме с неподходящи обувки, хлъзгахме се като на пързалка, все едно бяхме с кънки. Не можехме да се държим на краката си. Мачътв Брюксел се оказа последният за мен с националната фланелка, въпреки че преди това Витлачил много ме обичаше.

 

През 1964 г. “Локомотив” (Сф) спечели заслужено шампионската титла. Мене ме водеха на работа в жп завода, а след това и в международния транспорт.  Не сме давали гръмки изявления преди началото на сезона, че ще гоним златните медали. Ние знаехме, че изключително трудно ще ни допуснат до първото място като отчитахме с каква подкрепа на най-висше държавно ниво се ползват конкурентите. Добри Джуров и Милко Балев удряха по едно рамо на ЦСКА, Борис Велчев и Ангел Солаков – на “Левски”. А, и Батето (Иван Славков – б.р.) беше левскар. А от “Локомотив” кой беше? Само Григор Стоичков, и той кога дойде? Чак след разделението със “Славия”. Решителният момент в сезона 1963-1964 беше дербито с “Левски”. Водехме с една точка пред “сините”, а до края на първенството оставаха само два кръга. Те ни поведоха с гол на Димитър Йорданов – Кукуша, а аз изравних. Голът беше невероятен! Ванката Деянов се хвана за главата: “Абе, батка, как ще направиш гол оттам, бе?” А ние много често оставахме след тренировка с Котето, Бог да го прости, за допълнителни упражнения. По цял час биехме по 50 шута от малък ъгъл от много трудна позиция. Хващахме се на бас на по една биричка с Кольо кой ще вкара повече голове на Деянов. Така че бях подготвен за това, което се случи на дербито. Като я светнах, ама с такава злоба, ти казвам, вратарят Боре Александров не можа да види топката, право в паяжината - 1:1, и станахме шампиони. Някакъв фотограф беше щракнал гола ми. Наш привърженик беше извадил голяма снимка, която дълго време стоя на площад “Славейков” върху витрината на една билетопродавачница. В последния кръг също беше ужасно тежко. Едва бихме “Локомотив” (Пд). Те играха като луди, защото левскарите им бяха обещали премии. Като им вкарахме втория гол, пловдивчани изпоналягаха като попарени на тревата. Ядяха тревата от яд.  За спечелената титла шефовете на клуба ни раздадоха по 45 лева. Като се прибрахме у нас, в джобовете ни бяха останали по 10 лева (смее се). Такъв беше животът. Всичките ми съотборници заслужават да бъдат споменати, но ще посоча Котков, Димитров, Иван Деянов, Апостол Чачевски, Васил Методиев, Цецо Милев, Весо Василев, Димитър и Младен Пеневи, Иван Коцев.

 

Раздялата с ЖСК “Славия” стана логично. Този клуб беше едно недоносче – нито нашите фенове, нито тези на “Славия” бяха щастливи от обединението. Там прекратихме с Иван Деянов състезателната си дейност. Чувствах още сили в себе си, можех още поне година-две да поиграя. Генералите обаче ме спряха. Някои от славистите им се оплакали, че заради мен нямало място за тях. Едва ни не насила ме отказаха от футбола. В последния ми мач в Бургас срещу “Черноморец” през есента на 1968 г. вкарах два гола за успеха с 2:0. Генералът ми вика: “Така и така, предлагаме ти да станеш помощник на треньорите Добромир Ташков и Георги Берков.”

 

В Кипър хората ми стават на крака, а тук дори на родния стадион в “Надежда” не ме познават. Аз подписах като треньор с “Неа Саламина” в събота, а архиепископ Макариос, президентът на Кипър, умря в неделя – 3 август 1977 г. Построиха нов стадион, кръстиха го на негово име. Ходете сега да им видите базите. “Неа Саламина” разполага с 4 терена с трева плюс официален стадион, “Анортозис” - също. Сред сегашните футболисти на Кипър има мои момчета, ще посоча Йоанис Окас, Константину Михалис. Много ме уважават хората. Като влизах вечер в клуба, всички ставаха. По стените - мои плакати, снимки, купи. И сега си стоят. 13 години бях в “Неа Саламина”, а общо прекарах 25 лета в страната. За развитието на кипърския футбол имам огромни заслуги. И за подготовка, и за бази аз им давах съвети. Когато пристигнах на Острова на Афродита, там имаше само един-единствен терен с трева – в Лимасол. Един местен богаташ го беше построил. Всичко друго беше сгурия. В двора на училището сме играли официалните си мачове, и то за “А” група говоря. Смятайте за каква мизерия става въпрос. Преди началото на всяка тренировка нареждах играчите по ширина на терена и почвахме да обираме камъните. Съберем ги, изхвърлим ги, почистим игрището. На другия ден нови камънаци излизат. А пък дъжд като падне – ей такива камъни се появяваха. Тренирахме на поляна, в училище, в пожарната, в казармата. После полека-лека нещата взеха да се оправят. В Кипър спортът се превърна в държавна политика. Оправиха пътищата, внесоха плодородна земя от Африка и създадоха големи спортни бази.

 

Къде изчезна публиката на “Локо” (Сф) ли? Там, където изчезнаха феновете и на “Левски”, на ЦСКА и “Славия”. Виж онзи ден мачът на “Лудогорец” с ПСВ “Айндховен” от Лига Европа на Националния стадион. Чуха се скандирания: “Българи, юнаци!”. Добре де, а колко български футболисти имаше в тима от Разград? Петима души, а предният двубой бяха само трима. Същото е и в моето “Локо”. Напълни се с чужденци, вместо да дават път на младите таланти от нашата школа, пускат разни негри. Колко знайни и незнайни сипатяги преминаха през нашия отбор. Даже не мога да им запомня имената. Ти отиваш на мача и не гледаш българи. Все едно не сме в България, а в Тамбукту или не знам къде си. Преди ходехме да гледаме Искренов, Начко Михайлов, Пламен Гетов, а сега кого да гледаш? Матютю ли, или Мисиджан, или Баламанджи? Хайде, няма нужда. Това ли е бъдещето на нашия футбол? Няма школи, няма нищо. Имахме постоянна публика от 10 000 - 12 000 души на мач. Понякога не можеше и билет да се вземе. Даваха даже агнета за пропуск. Стадионът винаги е бил пълен. Как да не ме боли за тъжното настояще на “Локомотив”. Боли ме, разбира се! Аз съм израснал там, толкова години от живота ми минаха в този клуб. Чудя се и се мая как може да играят тези момчета толкова слабо, толкова безотговорно, без идея. А човек няма ли идея, нали знаеш какво става. Те не разбират фланелката на какъв велик клуб обличат. Футбол без душа не може да се играе. За чужденците не искам да говоря, защото това ми е болната тема. Сигурно ще засегна някого, ако си отворя устата....