1. Как обичайно започва един твой ден?
Моят ден е като на всички хора, които трябва да станат рано, да си изпият кафето си и да тръгнат по задачи. Аз съм вече един така да се каже щастлив пенсионер, на когото денят предимно се върти около внуците и семейството. Не знам дали знаете, но аз съм член на Комисията за децата, младежта и спорта към Народното събрание.

2. Знаем, че легендата на “Локомотив” Никола Котков лично е съдействал да се присъединиш към клуба. Как се случи това?
През 1971 година, малко преди Гунди и Котков да катастрофират фатално. Бяхме на стадион Герена, имаше тренировка преди мача за Купата срещу отбора на ЦСКА. Тогава „Котето“ ме извика и ми каза, че ЖСК се разделя на Локомотив и на Славия. Попита ме дали искам да се присъединя към Локомотив София, защото цялото ръководство се интересуваше от мен. След края на мача ме заведе в Министерството на транспорта, запознах се с Тошко Колев и министъра на транспорта Григор Стоичков и моят бъдещ кум Кольо Шопов. Тогава Котков ми каза, че ако стана част от Локомотив, за една година ще вляза и в националния отбор. След като се разбрахме по всички въпроси, след 2 месеца вече бях вратар на Локо София, а след 3 – бях част от националния отбор. Първият ми мач в националния отбор беше срещу Франция, когато ги победихме с 2:1. Напуснах университета заради футболната си кариера, но успях да запиша ПЖИ като войник.

3. Кой беше първият ти треньор и кой е най-ценният съвет, който си получил от него?
Първият ми треньор беше Георги Берков. Той ми казваше: “Идваш тук, заставаш на вратата и не искам да мърдяш от титулярното място на Локомотив и в националния отбор.” Казваше ми още, че трябва да мислиш в играта, трябва да предвиждаш ходовете на противника и да командваш защитата. Тогава Иван Коцев беше помощник-треньор и на една тренировка ми биеше удари към вратата, по едно време спря и се пошегува, че нямам умора.

4. Ти си първият български вратар, който опази вратата си „суха“ над 1000 минути. Как го постигна?
Човек с годините си трупа рутина и опит. Именно това ми помогна. Вратарите са много добри между 25 и 30 години. Много е важно дълго време да работиш с една и съща защита – аз играех с моите съотборници в продължение на 7 години. Десният бек беше Наско Желев, Бумбо и Боко Димитров бяха централни защитници, Георги Бонев пък беше ляв бек. Халфовата линия беше толкова силна, че трябваше някой да се контузи, за да излезе от терена.

5. През 1978 година получаваш приза Футболист на годината. Това ли е най-ценната ти победа?
Една от най-ценните. Друга беше, когато станах Европейски шампион с юношеския национален отбор и ме обявиха за най-добър вратар на Европа през 1969 година. Друг запомнящ се за мен момент беше, когато поставих и рекорда 1140 минути без гол, като в това време спасих и 3 дузпи. Друга ценна победа беше през шампионската 1978 година, когато получих симптоми на възпален апендикс. Веднага бях опериран, а след 18 дни играх мач в Сливен, не допсунах гол, а даже спасих и дузпа.

6. Кой за теб е най-запомнящият се мач?
Най-запомнящият се мач бе в Скопие през 1973 година, когато станахме Балкански шампиони с младежкия национален отбор. Треньори бяха Стоян Орманджиев и Христо Младенов. Не допуснах нито един гол от 4 мача и хванах 3 дузпи. Ще запомня и мача, с който спечелихме Купата на България. В предходните срещи, пък от 3 мача хванах 6 дузпи.

7. Какво е общото между футбола и политиката?
Много интересен въпрос. Футболът е един феномен, докато политиката е начин за формиране на възгледи, основаващи се на съвсем други правила. Все пак донякъде политиката влияе на икономиката, както и на развитието на бизнеса и спорта. Едно време „Майката партия“ решаваше всичко и имаше средства за всички спортове. Сега вече ситуацията не стои по този начин, всичко зависи от развитието на икономиката. Тъй като в България нещата не вървят толкова добре, има редица сътресения в най-големите тимове.

8. Следиш ли българското първенство и как би го коментирал?
Следя го, защото ми е интересно как ще се развие. Това, което се случи с Лудогорец е, че Домусчиев чрез успехите си в бизнеса успя да вкара шаблон как се прави бизнес във футбола. Смени страшно много хора в процеса на изграждането на отбора, но в крайна сметка виждаме техните успехи и трябва да се радваме. Делата се гледат по това дали са успешни. Имал съм няколко срещи с Георги Домусчиев, на които съм му казвал, че най-важно е изграждане на базите, както и силна юношеска школа, и след време машината се завърта. Ето защо Лудогорец доминира, инвестират се средства за развитието на отбора.

9. Какво бъдеще виждаш за Локомотив София 1929?
Отлично бъдеще. Аз съм позитивен човек и гледам оптимистично, защото познавам ръководството в лицето на Иван Василев и Бойчо Величков. Благодарение на добрата работа на Иван Василев, Локомотив ще продължи да съществува и да трупа успехи.

източник: https://www.facebook.com/FCLokomotivSofia1929

- Каква е формулата толкова много години да играеш в професионалния футбол?
- Винаги се стремя да спазвам хранителен режим, тъй като за мен е важно да се поддържам във форма. Както знаете, всеки професионален футболист е длъжен да следи килограмите си.

- Кой те запали по футбола?
- Не си спомням кой беше първият човек, който ме заведе на стадиона, тъй като бях много малък. Детството и юношеството ми преминаха на стадиона на Локомотив. Там се чувствам винаги като у дома си.

Александър Дудов е роден на 29 юни 1963 г. Юноша е на „Локомотив“ (София), където изкарва почти цялата си кариера. Дебютира през 1982 г. и остава верен на любимия клуб до 1994 г. Играл е още и в „Монтана“. В „А“ група има общо 312 мача. Четвърти е във вечната ранглиста на „Локомотив“ по участия (305) след Начко Михайлов, Йордан Стойков и Димитър Васев. В продължение на 12 сезона Дудов е неизменен титуляр. Пословична беше неговата работоспособност на терена. Комплексен състезател, който беше прочут и със своята коректност. Носител е на Купата на Съветската армия през 1982 г. Носител е и на купата за индивидуално спортсменство през 1988 г. През последните 20 години Сашо е далеч от футбола. Занимавал се е с най-различни професии след раздялата с най-популярната игра. Преживял е и уникална лична драма, за която разказва за първи път пред „ШОУ“. Сам признава, че е преминал през ада. Вижте покъртителната история на един бивш футболист.

- Г-н Дудов, здравейте! Къде ви намирам?
- Здравейте! В момента съм в провинцията. Работя.

- С какво се занимавате?
- Имам строителна фирма. Не се оплаквам от нищо.

- Защо сте далеч от футбола? Къде се загубихте в последните близо 20 години?
- По принцип съм в сянка. Нито парадирам с името си, нито искам да ме знаят хората. За мен футболът вече е затворена страница. Още като прекратих кариерата си през 1995 година, реших, че няма да ставам треньор или нещо друго в любимата игра. Когато във футбола влязоха мутрите и хората, които не разбират от футбол, на мен ми стана ясно, че аз там работа нямам. Казвам ви честно. За мен това не беше играта, която аз познавах, в която се влюбих като дете. Бях само на 31 години, можех да играя още доста време.

- Виждате ли светлина в тунела за нашия футбол?
- Радвам се, че от БФС, а и в моя роден клуб, се заеха да се върнат към корените. Там е истината. Връщат се към детско-юношеските школи, искат да се възстановят традициите. Прави чест на моите съотборници от онова време Иван Василев и Бойчо Величков за това, което правят в „Локомотив“. А какво беше в мъртвото време, както аз наричам периода след 90-те години на миналия век?

От 1995 година наблюдаваме
едно унищожение на футбола

Школата, децата са най-важни. Това не го разбраха тези богаташи, които минаха през клубовете. Всичко разсипаха. Благодарен ще бъда вечно на „Локомотив“, че ме изгради като футболист и като човек. Да, и ние тренирахме на сгурията и се събличахме до терена. Но колко велики имена са минали оттам и преди мен, а и малко след мен? Ти не милееш ли за клуба, не даваш ли сърце и душа за него, не можеш да станеш голям на терена. Няма как да стане. Не можеш да влачиш някакви ментета от чужбина, да им даваш огромни заплати, а собствените рожби да ги хвърляш на боклука. Не че и Николай Гигов не се опита да помогне, не че не наливаше милиони в „Надежда“. Просто политиката му беше грешна. Имаме и добри треньори в школата, но те как да работят за 300 лева заплата? Това е подигравка.

- Вие заварихте онова време, когато кредитните милионери наливаха пари с чували във футбола...
- Да. Точно тогава всичко тръгна в грешна посока. Реших да спра. Аз и досега си поддържам форма. Почти не съм мръднал оттогава. Нямам един бял косъм в косата си, тежа 70 кг, почти колкото тежах и като футболист. Като се затичам за нещо, и не ми тежи. Не пуша, айде, алкохол употребявам умерено. Колкото пъти тичам в парка - нямам задъхване, няма нищо. Същият съм си.

- Следите ли нашето първенство?
- Да ти кажа честно, не. Не че ми е безинтересно, просто начинът, по който се провежда, ми е малко странен. Сега моят приятел Боби Михайлов, набори сме, играли сме заедно, иска да върне публиката. Ама как да я върне, като няма футбол? Знаеш ли от колко години не съм стъпвал на стадиона? Последният мач, който съм гледал на живо, беше на „Локото“ срещу „Левски“ през 2006 година. Отидох само защото мой приятел ме накара. Купих си билет, гледах мача и видях, че всъщност не виждам нищо. Това не беше футбол.

- Вашият роден клуб е в чистилището на окръжната група...
- Ами заболя ме, много ме заболя (б.р.- мълчи дълго). Митко Васев положи много усилия, направи добър отбор, сплоти колектива, изведе ги до медалите. И в един момент – всичко свърши. Нали проблемът около лиценза бяха едни пари – един милион лева, ако не се лъжа. Мисля, че ако това е причината, все един милион души щяха да извадят по левче от джоба си и да спасят „Локомотив“.

- Какво е мнението ви за новото ръководство? Били сте съотборник на Иван Василев и на Бойчо Величков. Ще успеят ли те?
- Те са много сериозни хора. Истински локомотивци. Правят най-доброто за момента. Те ще сторят всичко възможно, за да върнат „Локомотив“ там, където му е мястото и да възродят школата.

- В кариерата си сте работили с доста треньори. На кого от тях сте най-благодарен?
- Не мога да подмина никого. Като почна от моя откривател, така да се каже – Михаил Шкодров. Аз късно започнах да тренирам организирано – чак в осми клас. Дотогава се пробвах в други спортове – гимнастика, лека атлетика, волейбол, борба... Особено за гимнастиката имах добри заложби. Ама едно време час по физическо беше сега все едно час по математика. Могат да те оставят да повтаряш класа, ако получиш „двойка“ по физическо. Сега едно кълбо е срамно да ги накараш учениците да направят. Брат ми тренираше в „Локомотив“. Той ме накара да се запиша. Случайно започнах, и като започнах – край. Само за три години направих крачката към мъжкия отбор. Едва 18-годишен дебютирах и в „А“ група.

- Вашите родители не бяха ли против да се занимавате с футбол?
- А, не. Аз съм от спортно семейство. Баща ми също е бил футболист. Е, не е стигнал чак такова ниво, но играеше дълги години по заводските отбори. Между другото, аз

наполовина
съм руснак

Майка ми е рускиня. Мисленето ми пък е на 80 процента руско. Широка и щедра душа съм. Иначе моите идоли във футбола бяха Кройф и Марадона. От българите се възхищавах на Начко Михайлов, Ангел Колев, Боко Димитров, Бумбо Стойков – прекланях се пред тях. На всеки мач на отбора бях в агитката. Там изгледах всички срещи от похода в турнира на УЕФА през 1979/1980 г. Драл съм си гърлото като откачен.

- Как започна кариерата ви? Други от вашия набор стигнаха ли до „А“ група?
- От моя набор до мъжкия тим проби само Яшар Юсеинов – Яшко. Имаше и други добри играчи, но те не извадиха късмет. Нас след Шкодрев ни пое Ивайло Георгиев. После Георги Берков, лека му пръст, ме дръпна при мъжете. Не мога да не им бъда благодарен на тези хора. Апостол Чачевски е специален човек за мен. При него изиграх най-силните си мачове. Не мога да забравя също така Начко Михайлов и Данко Роев. Аз винаги съм се борил за мястото си. Не ми беше лесно. Трябваше да се справя със страхотна, даже зверска конкуренция, за да играя. Васев, Дочев, Велков бяха все национали. Представете си как съм се борил за място. Налагало се е Митко да играе ляв халф пред мен, а аз ляв бек. Никога не съм се чувствал титуляр. Но бях и изключително отдаден на футбола. Чак до маниакалност съм стигал. Заедно с Вальо Дамянов сме ставали в 6 часа сутринта, за да правим кросове в Северния парк. По 80-90 коремни преси правех на ден и по 100 коремни преси. Бях се запалил по филмите с Брус Ли. Научих се да правя задно и предно салто и така излизах на терена преди мач. Имах страхотна физика и мускулатура. Лекарите са се хващали за главата. На предсезонните тестове достигах и дори надминавах нивото на немския национал Ханс-Петер Бригел. Бившият десетобоец беше еталон по онова време за физическа подготовка. Вдигах пулса си до 220, а само минута по-късно го свалях до 60-80. Докторите не вярваха на очите си. Казваха ми: „Ти не може да си човек“ (смее се).

- Дебютирате в елита на 28 февруари 1982 г. срещу „Марек“ (0:2) в мач от 16-и кръг. Започвате като титуляр с №4 и играете цял мач при гостуването на „Бончук“...
- Да, спомням си. А седмица по-късно излязох десен бек и бихме „Тракия“ (Пд) с 3:1. Нямах още навършени 19 години. Аз може би съм и най-младият „майстор на спорта”. През същата година взехме Купата на Съветската армия. На финала в Плевен победихме „Локо“ (Пд) с 2:1. На всички ни присъдиха това почетно звание. Прибавихме по 30 лева отгоре върху заплатата.

- Учудващо за играч на вашия пост имате твърде малко картони в кариерата си.
- Само с коректни средства действах. Неслучайно аз и Никола Котков сме единствените локомотивци, които сме печелили купата за индивидуално спортсменство. През онзи сезон (1987/1988) изиграх 30 мача без нито един картон! Бях много коректен състезател. Прекланях се, когато ме надиграе някой. Никога не съм ритал или блъскал съперниците. По-добър е от мен, защо да му тегля балтията отзад и да го осакатявам? Играл съм срещу остриета като Гибона, Цецо Йончев, Стойчо Младенов и Руси Гочев – най-добрите ни крила. Понякога са ме надигравали.

Но имам и куриозен
случай през 1984 г.

Завършихме 0:0 с ЦСКА и ги спряхме по пътя към титлата. Спас Джевизов, който е висок 1,90, съм го надскачал и съм му взимал топката. А знаете разликата в ръста ни каква е. И до днес Спас помни този случай. Веднъж се засякохме с него в Кипър. Каза ми: „Ей, Дуде, няма да забравя как ме направи за резил тогава.“ Посмяхме се...

- Колко пъти сте гонен от терена?
- Имам само два червени картона от общо 312 мача в „А“ група. Първия го получих в Русе. Мачът беше от 29-ия кръг. Паднахме с 1:2 след зверска съдийска „тесла“. Реферът ни закла тогава, ама много жестоко. Даде дузпа на „Дунав“ в 88-ата минута. Домакините трябваше да се спасяват от изпадане. Не издържах и го ударих. После ни разнасяха по телевизията като хулигани. Вторият път беше в „Надежда“ заради провокация на Диян Петков от „Черноморец“.

- А имало ли е нападатели, които са действали с удари под кръста?
- Имало е, но аз умеех да се пазя. Яки, набити и злобни бяха Бойко Краев от Враца (баща на Божидар Краев от „Левски“ – б.р.) и Красимир Лазаров – Върбела от Плевен. Бяха като диви прасета. Все търсеха сблъсък. Влизах обаче много стегнато в единоборствата. Не съм имал и тежки контузии. Получих само едно разтежение на кръстни връзки, което ме извади от игра за около 20 дни и това е. Допълнително ми е помагало, че разузнавах добре противниците си. Следях играта на Гибона, на Йончев, Стоичков, Емо Костадинов. На Гиби му знаех всеки един финт. Като направи тая крачка наляво, значи, че ще завие надясно. Не трябва да му се връзваш на номерата. Дори и да му познаваш играта обаче нападателят винаги може да те изненада. Емо Спасов беше голям техничар. Ако му оставиш малко свобода, ще ти завре топката, където си иска. Топката му се лепеше на крака. Едни резки движения, замахване... беше уникален.   

- Как се разделихте с „Локомотив“?
- Тръгнах си след идването на Николай Гигов в клуба. Вече бях и на 31 години. Сашо Костов ме покани в „Монтана“. Не ми се ходеше много-много там, някой ме прилъга, даже не си спомням кой. Отидох след 6-ия кръг. „Монтана“ не беше лош отбор – направихме 1:1 с „Левски“ в София. Не се задържах обаче дълго там. Разделих се с най-добри чувства с хората. От „Септември“ (Сф) ме потърсиха, но им отказах. Окачих бутонките на пирона. „Локомотив“ ми беше на сърцето, но се оказах излишен.

- Какви спомени ви останаха от футбола?
- Футболът е най-голямата магия. Аз съм щастливец, че съм имал късмета да играя редом и срещу такива невероятни фигури. Докоснал съм се до най-добрите. И честно да ти кажа, все още го сънувам тоя футбол. Даже сънищата ми са футболни, сънувам, че играя. Обаче знаеш ли кое е най-интересното?

- Кое?
- Сънувам, че все нещо малко не ми достига. Или кори нямам, или чорапите ми падат, абе все нещо ме забавя да изляза на терена. Мен преди мач сън не ме ловеше. От напрежение. Тръпка неимоверна ме обхващаше. Мислиш постоянно как да се раздадеш. Адреналинът ти нараства и даваш всичко от себе си.

- Вие сте корав човек. Кога ви беше най-тежко?
- Е, когато се разделих с футбола. Останах без работа. Изключително тежко ми беше. Сякаш бях изпаднал в дупка. Това е често срещан синдром при бившите футболисти. Мислиш, че вечно ще бъдеш на върха, че ще имаш пари и слава. Обаче съвсем не е така. С какво се различава един футболист от един шпакловчик примерно?

Шпакловчикът винаги
има пари, а футболът
е до време...

Ако до 30 години не си изградил живота както трябва, си загубен. Кариерата ти свършва и си дотам. Какво умееш, освен да риташ топка? И така се налага да тръгнеш от нулата. И аз така направих. Срамна професия няма. Занимавал съм се с какво ли не. Сменил съм близо 30-ина професии. Бях и хлебар-формовчик в кв. „Филиповци“. Смея да кажа, че правехме може би най-вкусния ръчен хляб в София. Хранил съм с моите ръце хората. Освен хлебар, съм бил и продавач на вестници, държал съм и аптека. Дори няколко години работих и в стриптийз бар. Не ме е срам от това. Това е част от моята лична история. Давах 4 години нощни смени, като почнеш – „Табу“, „Пигал“, „Плейбой“...Да не мислиш, че ми е било лесно? От 20,00 часа до 05,00 сутринта. Ела да видиш как се работи. После се захванах да правя външна изолация – гипсокартони, шпакловки, плочки, какво ли не. И сега с това си изкарвам прехраната. Дал съм работа и на моята бригада. Имам си фирмичка. Не е срамно да го призная. Кое е по-хубаво? Да умреш в мизерия като Жоро Соколов ли? Да чакаш подаяния? Айде, аз не бях някакъв страшен талант, но лошото е, че такива великани като Соколов, Начко Михайлов и Боко Димитров си отиват по такъв начин. А държавата нехае.

- Как успяхте вие да излезете от дупката?
- Тежко беше. Тежко беше (б.р.- дълго мълчи). Това е нещо, което не пожелавам и на най-големия си враг. И то не заради друго. Ти не можеш да прескочиш себе си, разбираш ли. Казваш си: „Абе, как ще отида да работя там. Аз съм Сашо Дудов все пак. Какво ли ще кажат хората.“ Просто няма как да ти го обясня. Само, който го е изпитал, може да ме разбере. Стоиш само и гледаш в една точка. Сякаш си в някакъв тунел...Един път преодолееш ли го това нещо, нищо вече от тук нататък не може да те спре. Ти се освобождаваш психически. Спортът почва да ти помага, там си се научил на битка, на дисциплина. Хората те уважават заради тези качества. Когато отида на някое ново място, въобще не искам да говоря за футбол и дори не казвам, че съм бил футболист, и то що-годе известен. Много рядко си признавам, че съм Сашо Дудов и съм играл в „Локомотив“. Даже се е случвало някои да се сетят: „Абе, вярно, това си ти.“ Разбираш ли?

- Преминали сте почти през ада...
- (Прекъсва ме) Защо казваш „почти“? Аз съм стоял една година без ток вкъщи, бе, човек. Ти знаеш ли какво е? И то не за друго, ами просто ей така – изпадаш в една дупка и не знаеш какво правиш. Ти знаеш ли, че като попаднеш там, не те интересува нищо. Ама нищо! И си викаш: „А, край...“.

Влизаш в една черупка
и не излизаш от нея

С месеци. И се радвам, че успях да се измъкна от ада. Сега се чувствам перфектно. Ти мен сега ако ме видиш...Моите набори – и Стойчо Стоев, а и останалите, ами те изглеждат като старци в сравнение с мен, бе, човек. Не ми дават повече от 45 години. Нямам бял косъм в косата си. Аз може да съм 52-годишен, но духът ми е млад. Разбрал съм какво ми трябва в живота. В този живот трябва да бъдеш такъв, какъвто си. Това, че си бил футболист, не те прави по-специален. Нямаш право да казваш: „Ама аз съм известен, нищо друго няма да работя“. Ама чакай, животът те е отвял в друга посока, трябва да се съобразяваш с обстоятелствата.

- Сам ли намерихте тази светлина в тунела, за която говорихте?
- Е, малко ми и помогнаха. Най-вече моите близки, някои приятели. Стойне Манолов много ми помогна. Няма да забравя подадената ръка. Оттам излязох сам от дупката. Разбрах, че без работа умираш. Ти трябва да си сред хората, трябва да общуваш, разбираш ли? Независимо с какви общуваш. Не е задължително хората да са от висшето общество. Това не те прави по-богат, пич и публична личност. Не искам да съм милионер. Тази „работа“ не е за всеки. Можех да стана богат. Имал съм доста шансове, но не съм ги използвал. Дали е за добро или за лошо...Аз мисля, че е било за добро. Много пари са ми минали през ръцете, но явно не мога да ги управлявам. Сега съм доволен. Изкарвам толкова, колкото ми стигат.

Интервю на
Милен ДИМИТРОВ

Най-паметният му мач е срещу „Левски“

В „Локомотив“ по времето, когато Дудов блестеше на терена, се бяха събрали силни футболисти, но все нещо малко не ви достигаше, за да печелят и трофеи. „Може би нямахме и нужния манталитет. Няма да забравя едно дерби срещу „Левски“ (21 септември 1986 г., 6-и кръг), когато ги бихме с 4:2. Във вестник „Спорт“ заглавието на другия ден беше „Урок по футбол“. Поведохме с гол на Сашо Бончев, но „сините“ направиха „обръщалка“ – 1:2. Мисля, че Наско Сираков вкара попаденията. Стойчо Стоев изравни от дузпа, а после Метков се разписа за 3:2. Крайното 4:2 фиксира Стоев пак от дузпа. Уникален мач! Това ми е най-сладката победа над „Левски“. Най-силният ми мач в кариерата“, спомня си железният Дудов.

източник: http://www.blitz.bg/

Сръбският централен защитник Марко Ранджелович се появи за първи път у нас през юни 2013 година, когато парафира за два сезона с Ло­комотив (София). През това време той записа 50 мача за първенство, в които вкара 5 гола и помогна на “червено-черните” за брон­зовите медали през май 2015-а. “Железничарите” оба­че не получиха лиценз за евротурнирите и елита ни и той логично напусна в посока сръбския Чукарички. В началото на юли ро­деният в Ниш бранител отново се появи у нас - то­зи път с екипа на Нефтохи­мик. Ето какво каза той за всичко това

- Марко, как се стигна до преминаването ти в Нефто­химик?
- Преди две седмици бях в Цариброд да гледам Локо Со­фия, който участваше на турнир с още три сръбски от­бора - местния Балкански, Раднички (Пирот) и моя роден Раднички (Ниш). Отидох да се видя с хората от Локомотив и да ги пос­рещна. Говорих със собствени­ка Иван Василев, с когото се познаваме добре. Той ми каза: “Аз искам да те взема в Локо­мотив, но сега сме в Б група и няма как да стане. Но, ако ис­каш, имам един приятел в Нефтохимик и мога да им ка­жа за теб.” Така и стана. Той позвъни на Пламен Михов, с когото се разбрахме бързо. Те ме искаха, а и аз нямах ни­що напротив. Така се озовах на “Лазур”, който все пак ще играе в елита. Той е позна­то има в българския футбол и заслужава да е там.

- За какъв период е дого­ворът ти?
- За една година.

- Може ли след време да се върнеш в Локомотив (София)?
- Нищо не се знае. Сега обаче съм концентриран един­ствено и само върху изявите си с Нефтохимик.

- Игра в контролата с Не­себър, която спечелихте с 3:0. Какво можеш да кажеш за новия си отбор?
- Всички футболисти са но­ви и ще ни трябва малко вре­ме да се сработим. Но сме професионалисти и знаем как­во се иска от нас.

- Спасението ли ще е целта пред Нефтохимик при завръ­щането му в елита?
- Още не ни е казана целта. Ще ни е трудно да се пребо­рим за първата шестица, но нищо не ни пречи да опитаме. Ще дадем всичко от себе си. Вярвам обаче, че можем да го­ним върха на втората осми­ца.

- Доволен ли си от условия­та и какво можеш да кажеш за базата?
- Да, отлични са. Стади­онът е добър, с хубав терен. кампусът е страхо­тен. Градът ми харесва. Около 200 хиляди души е, колкото Ниш. Сега, като си намеря квартира, ще взема със себе си съпругата и дете­то. Морето ще им допадне. Аз обичам България, чувствам се като у дома си. Е, Бургас е малко по-далеч от Ниш, от­колкото беше София, но е много красив град.

- Следеше ли какво се случва с Локомотив (София)?
- Да, и много ми е жал, че така се случиха нещата, но може би е за добро. Сега всич­ко започна на чисто, от нула­та, и вярвам, че скоро Локо София ще е там, където му е мястото - пак в елита. Но ме е яд, че се случи всичко това, защото бяхме много добър отбор. Завършихме трети и трябваше да участваме в Ли­га Европа. Даже с втория Бе­рое бяхме с равен брой точки накрая (б.а. - по 55). Не зная обаче какво се случи. Първо не взехме лиценз за Европа, сед­мица по-късно и за “А” група и аз си тръгнах. Чукарички ми предложиха добър договор и приех.

- Чукарички спечели квота за Лига Европа, но ти не ос­тана там, какво се случи?
- Нещата започнаха добре, но малко преди края на мина­лия сезон разтрогнах с тях. Не се разбрах с президента и спортния директор и се раз­делихме. Всичко вече е минало.

- Познаваш ли някого от настоящия тим на Нефтохи­мик?
- Да, тук е синът на бившия треньор на Локо София Ан­тон Велков - Костадин. Вра­тарят ни също го зная. Стоян Колев е много опитен и добър страж.

- През това лято се даде рестарт на българския фут­бол с нов формат на първен­ството. Ще помогне ли то­ва?
- Мисля, че да. Първенство­то ще е много по-интересно и оспорвано. Това ще е само в плюс за българския футбол.

- Може ли да се сложи край на серията на Лудогорец от пет поредни титли и какво очакваш от сблъсъците им с Цървена звезда?
- Лудогорец продължава да има най-добрия отбор в Бълга­рия. Цървена звезда беше 5-6 години трагедия, но сега нещата са на много по-високо ниво. Така че на Лудогорец ня­ма да им е никак лесно. Даже бих казал, че ще им е по-труд­но, отколкото в сблъсъците с Партизан. В първенството ще е същото. ЦСКА игра силно в контролите си, победи Интер и нещата там са сериоз­ни. Левски е време да се събу­ди, води го Люпко Петрович, който знае как се става пър­ви. С ЦСКА първенството ще е по-силно.

източник Тема спорт

Българският национален вратар и бивш футболист на Локомотив Божидар Митрев и неговите съотборници от Шериф Тираспол записаха злощастна загуба с 2:3 в гостуването си на Апоел Беер Шева в първи мач от втория квалификационен кръг на Шампионската лига.

Митрев бе титуляр на вратата на своя отбор и дори спаси дузпа, но фактът, че отборът му игра с човек по-малко почти цял мач натежа и в крайна сметка Шериф загуби. Куриозен факт е, че Апоел получи общо три дузпи в двубоя като реализира останалите две.

Всички започна отлично за тима от Тираспол, който откри в 22-ата минута след гол на Йосип Иванчич. 4 минути по-късно обаче гостите останаха с човек по-малко след втори жълт картон на Фидан Алити.

Митрев обаче спаси отсъдената дузпа, изпълнена от Маор Бузагло. Джон Огу все пак успя да изравни за Апоел с гол в края на първото полувреме.

Елянив Барда даде аванс на домакините в 52-ата минута, когато реализира втората дузпа, отсъдена за своя отбор. Шериф все пак успя да изравни в 64-ата минута чрез Йосип Брезовец.

Израелците обаче стигнаха до победата след третата дузпа за своя отбор. Тя бе отсъдена в 90-ата минута, а Махчран Ради я реализира за крайното 3:2.

Митрев и съотборниците му все пак си оставиха добри шансове за реванша на свой терен, който е след седмица.

изтоник: http://gong.bg/