Печат

Интервю с Йордан Стойков - Бумбо (БЛИЦ)

вкл. .

bumbo
Йордан Стойков е роден на 6 ноември 1951 г. Легендарен защитник на “Локомотив” (Сф), за който играе от 1970 до 1983 г., като записва 336 мача и става шампион през 1978 г. , а през 1982 г. е носител и на Купата на България. Играе и в евротурнирите. За младежкия национален отбор има 27 мача, а за мъжкия - 9. Помощник-треньор е на “Локо” (Сф) от 1983 до 1985 г. После е бил старши треньор на “Балкан” (Ботевград), треньор на младежкия национален отбор, “Итихад” (Триполи, Либия), помощник-треньор на “Пирин” (Гоце Делчев), старши в Малинди (Танзания), “Шумен”, “Шенхуа” (Китай), “Кремиковци” (Сф), “Ню Рейдиънт” (Малдивски острови), ДПММ (Бруней), “Чавдар” (Бяла Слатина) и ЕЕPCo (Етиопия). Бумбо, както го наричат запалянковците, е може би най-големият футболен пътешественик сред нашите треньори. За приключенията си, кариерата и важните хора в нея по пътя към славата Стойков говори откровено пред “ШОУ”.
 
Г-н Стойков, след 4-годишен успешен престой в Етиопия се завърнахте окончателно в България. Каква беше причината?
Бях начело на отбора на Етиопската енергийна корпорация (ЕЕPCo), наричан още “Мебрат Хайл”. Постигнахме нелоши неща, хората там ме уважаваха много, обаче договорът ми приключи. В компанията, която ни финансираше, настъпиха структурни промени. Разделиха корпорацията на две по-малки фирми. Оттам се получи проблем с бюджета на клуба.
Предложиха ми намаление на заплатата аз не се съгласих. На мое място назначиха местен треньор, който се нави да работи за 700-800 долара.
Спечелихме веднъж бронзовите медали. Като цяло съм доволен от престоя си в Етиопия. Заплатата ми се плащаше в местната валута. Елитните треньори там получават средно по 66 000 етиопски бири (4000 щатски долара). Да уточня все пак, че не става въпрос за питието бира, просто така се нарича местната парична единица. Най-скъпоплатеният клубен треньор във Висшата лига на Етиопия беше италианецът Джузепе Досена с неговите 100 000 бири!
 
Какво е нивото на местния футбол в сравнение с българския?
Не е голяма разликата. Националният тим игра бараж за участие на Световното първенство срещу Нигерия. Те загубиха вкъщи нещастно, а в реванша паднаха с 0:1 след гол от статично положение. Етиопците бяха напълно равностойни на “суперорлите” и заслужаваха да стигнат до Бразилия. Въобще футболът в Етиопия бележи огромно развитие в последното десетилетие. Нивото на местното първенство се повишава от година на година. Там има един гранд – “Сейнт Джордж”, който се спонсорира от най-богатия етиопец. Организацията е на суперниво. Имаше и един европеец, вратар, обаче повечето легионери са от Африка. Най-много са от Гана, от Уганда... Но треньорите задължително са чужденци. Джузепе Досена не можа да изведе “Сейнт Джордж” до титлата благодарение на мен. Нашият тим им измъкна равен, а им трябваше само победа. Златните медали взе отборът, подпомаган от компанията за производство на прословутото етиопско кафе.
 
Харесват ли етиопците футбола?
О, направо са луди! Стадионите са препълнени за всеки мач. На срещите на националите пък час и половина преди първия съдийски сигнал вече няма къде да седнеш. Ентусиазмът е огромен.
 
Предполагам, че и отношението на държавата към спорта е коренно различно от това у нас?
Разбира се. В Етиопия спортът е държавна политика, а у нас клубовете се чувстват като сирачета. В африканската държава всички местни институции подпомагат определен отбор. На ведомствен принцип, както беше в България преди доста години. Само един частен клуб има - “Сейнт Джордж”. Армията има 2 или 3 отбора, полицията също, ние бяхме представители на енергийната компания. Има и общински клубове. Заплатите се изплащат на минутата. Най-интересното е при трансферите. Например, футболистът Х се разбира с клуба Z за трансферна сума 50 000 долара. Получава я на момента, влага си парите в банката и – шапка на тояга. Плащането става преди представянето, не се разделят на 2 или 3 транша, както е нормално. Губи се мотивацията. Види ли кинтите, играчът почва да се скатава – “тука ме боли, там ме боли”, страшна работа са (смее се). Лъжат много. “Майка ми почина”, “Баща ми умря”... По три пъти ги погребвахме хората (смее се).
 
В своята кариера сте играли само за един отбор – „Локомотив” (София). Спомняте ли си дебюта?
Разбира се. През пролетта на 1968 г. за първи път ме извикаха при мъжете. Играх за Купата на Съветската армия срещу “Ватев” (Белослав). В “А” група дебютирах всъщност във фланелката на „ЖСК- Славия”. Нали ни бяха обединили насила с „белите” тогава... В Ямбол, срещу местния “Лъсков”, завършихме 0:0 на 18 април 1971 г. Имам общо 10 мача за тоя изкуствен отбор.
 
Кои бяха идолите ви?
Тук всички си харесвахме италианския футбол и бразилците. Бургнич, Пики, Факети и Мацола. От нашите харесвах Чико Дерменджиев, Котарака, Гунди, Пената. Шами (Александър Шаламанов – б.р.) беше наш идол като дете.
 
Имахте репутацията на безкомпромисен защитник. Кой нападател ви е създавал най-много ядове?
Е, няма как да забравя нашето съперничество с легендата на „Берое” Петко Петков. Той не беше типичен централен нападател. Връщаше се често назад, атакуваше от по-задна позиция. Бърз, повратлив, сменяше рязко посоката.
 
На кой треньор сте задължен най-много? Вече можете да разсъждавате и от дистанцията на времето, а вече сте и от тази страна на барикадата...
На всички съм признателен, от всеки съм научил по нещо полезно. За мен №1 обаче ще си остане бате Данко Роев. Той беше нашият учител. Беше един от малкото треньори, който ни обясняваше какво е футбол. Имало е треньори, които разчитат повече на морално-волевите напътствия: “Айде, давайте, да ги убием!”. И после гледат да си вземат премийката. Ама във футбола само на юруш не става. Спиро Дебърски, Васил Методиев и Георги Берков също заслужават уважение. Специално в Шпайдела видях една положителна промяна при втория му мандат в „Локомотив”. При нас дойде един по-зрял, по-търпелив човек, подхождаше индивидуално, създаде колектив. Много го уважавахме.
 
Имате богата и интересна треньорска кариера. След кратък престой в Либия започва вашето екзотично пътешествие. В началото на 90-те години на миналия век поемате “Малинди” от Танзания. Как беше там?
(Смее се) Ами много добре. С приятни спомени съм от престоя си в тази държава. Изведох отбора до седмо място в първенството, което беше прието като успех от ръководството на клуба. Спечелихме купата и суперкупата на страната. На финала бихме шампиона. Танзания е много хубава страна. После отидох в един от най-големите китайски мегаполиси – Шанхай. Когато пристигнах там през 1996 г., техният футбол още навлизаше в професионализма. Всичко се командваше от компартийния комитет.
Кметът на Шанхай беше най-добрият... треньор. Колеше и бесеше Дисциплината беше изключително строга. Не се допускаха отклонения, ама никакви, от партийната директива. Режим - нещо средно между Ким Ир Сен и Мао Дзедун. Това, което ние имаме като представа за футбола, там не играеше.
 
Поемате после към друга екзотична футболна авантюра в чужбина - в тима на “Ню Рейдиънт” от Малдивите...
Там също постигнах нелоши резултати. Достигнахме до полуфинал в турнира за Азиатската конфедерация, нещо като еквивалент на Лига Европа. Отстрани ни отбор от Йордания, който триумфира впоследствие с трофея. Станахме и шампиони. На финала бихме тамошния “Валенсия”, трениран от унгарец, с 6:5 след изпълнение на дузпи. Редовното време на мача завърши 1:1. Трима български футболисти играха в отбора. Един от тях – Бойко Каменов, вкара гола от пряк свободен удар. Имаше и едно момче - Илия Вълчев, и Вальо Найденов беше...За “Валенсия” пък преди това играха Георги Славчев и Николай Донев. След мен успехи в “Ню Рейдиънт” постигна и моят колега Велизар Попов...
 
От Бруней си дойдохте и с нова любов?
Да, японка е. Казва се Маюми, много е хубава и е с 19 години по-млада от мен!
 
Може ли да се каже, че сте “гражданин на света” след толкова време, изкарано зад граница?
Може. Приемам се по-скоро като футболен глоубтротър. Много години навън работиха и Иван Вутов, Иван Колев, Велизар Попов беше на Малдивите, после в Оман, сега е в Тайланд. В Ангола в момента е Илиан Илиев. Това е положението - “двойкаджиите”, слабаците, сме навън. Отличниците бачкат в България.
 
Не ви ли се работи у нас?
Почти е така. Аз, когато исках, не можеше да се проникне по нормален начин в някой клуб. По време на мутренския период случайни хора влязоха във футбола, харизаха им цели клубове ей така – без пари. А сега искат милиони за тях.
 
Не може да не ви боли за „Локото”...
За „Локо” въобще не искам да говоря, защото ще се изтълкува погрешно. Най-тъжното е, че от водещ клуб се превърна в средняк, който всяка година се бори да не изпадне.
 
Изненадан ли бяхте от фурора, който направи вашият приятел и бивш съотборник Стойчо Стоев с “Лудогорец”?
Изобщо не съм изненадан. Стойчо е едно много симпатично и културно момче. Развива се, чете, учи. Той също страда много, имаше си своите треньорски неволи, но заслужи и радостта. Дадоха му шанс в Разград и той го улови. Това, което е странно, и което ме учудва е: “Защо Стойчо Стоев е персона нон грата в „Локомотив”?” В родния му клуб?! Тони Велков също е културно момче с бъдеще. Да, ще пада, ще става, ще го уволняват, ще го назначават. Е, това е треньорската съдба. Кольо Спасов си е моя слабост и любимец. Много забавен човек е, футболът му е ясен. Има треньорски потенциал, притежава и харизма, работи добре с хората.
 
Как се развива националният отбор под ръководството на Любо Пенев?
Любо е икона за нашия футбол. Сега чувам и чета, че искали да го махат. Бих призовал: “Не пипайте Любо Пенев!”
 
Кой е еталонът за вас в треньорството?
Най-вече италианците – Фабио Капело, Ариго Саки, Карло Анчелоти и Марчело Липи. Жозе Моуриньо пък е феномен. Страхотен е. Подиграват му се някои, че навремето не бил добър играч. Да, Специалния не е направил състезателна кариера. Но, както казва великият Саки: “Не е задължително да си бил добър жокей, за да бъдеш добър кон”
 
А обратното? Задължително ли е да си бил голям футболист, за да станеш по-късно класен треньор?
Не е задължително. Но все пак, ако си бил елитен играч, това ти помага да разграничиш важното от второстепенното. Тези, които не са играли голям футбол, разчитат предимно на книгите. А на книгите не трябва да се доверяваш на 100 процента. Доверявай се на собствената си интуиция и на това, което си го преживял и изстрадал на терена. Единици са тези великани, които сетне станаха такива и като треньори: Суарес, Кройф, Бекенбауер, Димитър Пенев...

Цялото интервю на Милен ДИМИТРОВ можете да прочетет тук.
Share

Добавете коментар

Защитен код
Обнови

ВИДЕО

 

FACEBOOK

НОВИ КОМЕНТАРИ