Приключи полусезона и за ДЮШ школа на Локомотив. Момчетата от школата, могат да се похвалят с два хубави успеха от последните дни:
В зоналната група София U19 Локомотив победи Левски с 2:1 и ще зимува като лидер в първенството - вижте цялата статия за успеха кликвайки тук.
На в силния национален турнир за деца "Футболни звезди на България", който се проведе в Бургас, набор 2008 спечели сербърни медали - вижте цялата статия за успеха кликвайки тук.

Прочутият бивш футболист и треньор на Локомотив (София) Ивайло Георгиев отпразнува юбилей – навърши 75 години.

Той е сребърен медалист от Олимпиадата в Мексико през 1968 г. Има над 300 мача за Локомотив, играл е още в ЦСКА, Академик (Сф) и ЖСК Славия. Носител на Балканската купа.

След края на състезателната си кариера става треньор. Работи в школата на Локото, като е откривател на цяла плеяда от най-големите таланти на “червено-черния” клуб. Бил е помощник-треньор на първия тим на “железничарите”. Като асистент на великия Георги Берков извежда Локомотив до спечелването на Купата на Съветската армия през 1982 г.

Ивайло Георгиев е роден на 31 октомври 1942 г. По повод празника в култовото заведение “Лимончето” в столичния квартал Бояна се събраха негови приятели и близки. Там беше и репортер на “Витоша Нюз”. Ето и разговора, който проведохме с юбиляра:

–Г-н Георгиев, честит юбилей! Как се чувствате на празника?
-Трябва да достигнеш до тази възраст, за да осъзнаеш какво е. Сега и да ви кажа няма да ме разберете, защото още сте млад. Стигнахме до 75 години, оттук-нататък – каквото дойде. Такава е поне моята преценка. Човек иска повечко да поживее, стига да е здрав, разбира се, защото това е най-важното. Планове за бъдещето вече не кроя, защото е Божа работа.
–Липсва ли ви футболът? Виждаме, че дори и хора на вашата възраст водят грандове като например Юп Хайнкес в Байерн (Мюнхен)…
-Е, не, нека бъдем реалисти. Не е без значение и държавата, в която живееш. Иначе се чувствам добре, да чукнем на дърво. Но да се върна към треньорската професия вече ми се струва прекалено. Що се отнася до колегата Хайнкес – то си е индивидуално, зависи си от човека. Как се чувстваш, как си живял. Някои по-рано се отказват, на други им писва бързо, трети си отиват от професията обидени и разочаровани. Различни случаи съм виждал.
–Давате ли лично за вас равносметка на изминатия път?
-Разбира се, че си давам. Най-вече във футбола. С носталгия се връщам, да ви кажа честно. Сигурно някои неща нямаше да ги направя така, както ги направих като бях млад. Правил съм грешки, няма безгреешни хора. Но за повечето неща не съжалявам. Такъв е животът.
–Локомотив (Сф) ли остава отборът на вашето сърце?
-Да, така е. По-голямата част от състезателната ми кариера премина в този клуб. Дълги, дълги години бях и треньор там. В Локото съм от 1965 г., когато бях 23-годишен дойдох за първи път там. Преди това преминах и през други отбори. В Сливен изкарах една много силна школа, редом до опитни футболисти. Не мога да подмина и много треньори, с които съм работил във времето. Като започна от моя първи треньор – Георги Цветков – Буч, бивша звезда на ЦДНА и Спортист (Хаджи Димитър). Той ме взе буквално от вкъщи и ме заведе на стадиона. Юноша съм на “Червено знаме” – клуб, който вече не съществува, за съжаление. После се събрахме с Бучката и в Сливен. Много съм му благодарен за всичко, което направи за мен този човек. Ами Георги Берков – Белия орел или Бате Гошо, както му викахме? Това е една велика личност за Локомотив (Сф), а и за българския футбол като цяло. Как да го забравя? Та нали от него научих толкова много. Под негово ръководство нашият тим стана втори на Олимпиадата в Мексико през 1968 г. – един връх, който едва ли в бъдеще ще бъде изкачен отново от българи. Олимпийският медал е най-ценното отличие в кариерата ми. Ако не беше един престъпник, един мексикански съдия – Диего де Лео, щяхме да станем и олимпийски шампиони. После разбрах, че бил от италиански произход. На полуфинал елиминирахме домакините след един епичен мач в Гуадалахара и този Де Лео искаше да ни отмъсти. В сблъсъка за титлата си спомняте, че изгони трима нааши – Меци Веселинов, Кирил Ивков и Начко Михайлов. Това ни срути. Останахме с 8 души срещу силните унгарци. Иначе финалният мач тръгна отлично за нас. Поведохме с гол на Веселинов. Като отбор бяхме най-силни в турнира. Унгарците нямаше как да ни бият, ако бяхме 11 на 11 на терена. Какво да правиш? Това е нещо, което не зависи от теб.
–През януари 1969 г. насилствено обединиха Локомотив и Славия в нов клуб – ЖСК Славия. Как приехте това?
-Вижте какво, на нас не ни беше приятно. Но пък и нямахме избор. Сигурно помните какви времена бяха тогава. Партията ти спуска решение – нямаш мърдане, изпълняваш, без много-много да мислиш или съпротивляваш. От дистанцията на времето не мога да кажа, че това и било престъпление от страна на тогавашните ръководители на футбола ни. Заедно със славистите направихме един горе-долу сносен отбор. Но имаше едни центробежни сили, които пречеха. Едните теглеха на една страна, други – на друга. Израстнал си и си играл толкова години в един отбор. Сега изкуствено те събират с втори…Не беше нормално, така е. Трудно се възприемаше от самите състезатели. Трудно може и да се свикне. В началото играехме мачовете си на стадиона в “Овча купел”. Ние, локомотивците, малко като на гости се чувствахме.
–Със славистите в ЖСК бяхте ли приятели?
-Е, не може да се каже, че сме били чак особено близки. В общуването си имахме разделение, но не се чувстваше неприязън помежду ни. В крайна сметка това беше един отбор, макар и за година-две. Имахме еднакви цели и стремежи. Да си най-добър, да вземеш минимум медал…Станахме веднъж трети, но не можахме да се преборим за шампионската титла с Левски и ЦСКА. Често се сменяха и треньорите ни. Първо беше Добромир Ташков, после дойде Атанас Пържелов, за да завършим при Берков полусезон преди разделянето. Но какво да се връщаме назад. Само спомените ни остават. Гледам да се сещам повече за приятните моменти.
–Спомняте ли си мачовете с Валенсия през септември 1969 г?
-Да. На “Луис Казанова” направихме равен – 1:1. Божидар Григоро – Боби Григ, ни изведе напред в 35-ата минута. Испанците изравниха трудно и с гол от дузпа четвърт час преди края, който беше дело на Ансола. Аз излязох титуляр, заедно с Тодор Колев, Наско Геров и Георги Христакиев. В София ги бихме с 2:0 в първата среща. Разписаха се Григоров (42) и Т. Колев (68-дузпа). Така елиминирахме “прилепите”, но в следващия кръг отпаднахме от турнира за Купата на панаирните градове. Шотландският Килмарнък ни разби с 4:1 там. Помня, че Шами (Александър Шаламанов – б.а.) вкара гола за ЖСК. Спечелихме реванша с 2:0, но това се оказанедостатъчно да продължим. Още преди да е изтекла и първата минута поведохме с гол на Начко, а Кано Коцев направи 2:0 в 24-ата минута. Аз излязох титуляр и в двата мача с Килмарнък. На следващата година в същия турнир пък срещнахме югославския Хайдук. В Сплит отстъпихме с 0:3. В София, на “Васил Левски”, бихме с 1:0 след гол на защитника Иван Давидов (18). Аз взех участие само в този двубой.
–През 1982 г. сте част от екипа на Георги Берков, който изведе любимото Локо до спечелване на Купата на Съветската армия?
-Да, тогава му бях помощник на бате Гошо. На финала в Плевен (12 юни 1982 г.) победихме Локомотив (Пд) с 2:1 след продължения. (В предишните кръгове на турнира Локо елиминира последователно Тракия (Коларово) с 2:0 като гост, Локо (Мз) с 3:0 като домакин, Червено знаме (Павликени) с 2:0 като гост, Металург (Пк) с 4:0 на неутрален терен и ЦСКА с 3:2 – б.а.). Преди този поход към трофея тимът беше изпаднал в криза. Назначиха Берков за старши, той ме покани мен в екипа си. Моят принос беше свързан с това, че аз работих по-рано с един силен юношески тим на Локомотив в продължение на 7-8 години. При мен бяха момчета като Стойчо Стоев, Сашо Марков, Марко Богданов, Румен Стоянов…Всички те направиха успешни кариери в професионалния футбол. Знаете до къде стигнаха. Те вляха свеж полъх в отбора ни, така да се каже. Получи се отлична сплав между млади и по-опитни играчи.
–Гледате ли сега футбол?
-Най-вече по телевизията следя. Рядко ходя по мачове. Не съм и в такава кондиция да гледам по 3-4 срещи на екрана на ден. Сега футболът ни залива отвсякъде. Гледам, каквото ми е интересно и каквото мога.
–Вашият Локомотив как се развива?
-Не съм ходил отдавна на стадиона в “Надежда”. Поне ако съдим по класирането – вървим добре. Борят се за влизане в Първа лига. Дали ще  го постигнат в крайна сметка е друг въпрос.
–Оптимист ли сте, че ще постигне тимът промоция?
-Силно се надявам. Това е велик клуб, мястото му е в елита. Пожелавам им да си намерят силен спонсор. Без пари нищо не става. На собственика Иван Василев никак не му е лесно сам да двала парите си в Локомотив без помощ отникъде. Не му завиждам. Дано издържи.
–Кой от сегашните ни футболисти ви привлича вниманието?
-(Замисля се дълго). Честно ли да ви отговоря?
–Разбира се.
-Не се сещам за такъв. Никой не ми е направил кой знае какво впечатление.

Милен ДИМИТРОВ

източник и вижте снимки на:  http://vitoshanews.com/index.php/2017/11/02/ivailo-georgiev-na-75/

На 10.11.2017 г. след кратко боледуване почина Стефан Милев - Роко, бивш футболист и треньор в детско-юношеската школа на "Локомотив" София.
Ръководството на клуба изразява съчувствие към близките и се присъединява към скръбта им.

източник: https://www.fclokomotiv1929.com/

Поредна лоша новина сполетя българския футбол. На 59-годишна възраст в Малта, покосен от масивен инфаркт, почина Борис Илиев –  талантливо крило, Носител на Купата на Съветската армия през 1982 г. с Локомотив.  Роден е на 20 май 1958 г. играл е още в Локомотив (Горна Оряховица), Еледжик (Ихтиман) и др., юноша е на Левски (София). През последните години от живота си се посвети на треньорската професия. Водеше отбори в Кипър, Малта, беше начело и на третодивизионния Люлин.

Ръководството на Локомотив изразява съчувствие към близките и се присъединява към скръбта им.

източник: http://www.fclokomotiv1929.com/

 

На днешния ден преди 11 години (1 октомври 2006 г.) загубихме големия Атанас Михайлов. Не е нужно да припомняме в подробности кой беше бате Начко, идолът на милиони българи, и какво е дал той на нашия футбол. Бяхме близки приятели, много ми липсва…

В негова памет, в деня на неговата кончина, написах със сълзи на очи нещо като прощално писмо…Смятам, че точно на този ден мога и имам право да го публикувам отново…

В памет на Начко Михайлов

ВАЯТЕЛЯТ НА МЕЧТИТЕ

Бате Начко – така го знаеха всички, независимо от възрастта така се обръщаха към него. Докрая, до последните си дни, въпреки цялата си слава той си остана един безкрайно земен човек. У него нямаше омраза, гордост, предразсъдъци, сърцето му не бе отровено от завист и подлост. Преди около година отстраниха единият му бъбрек. Ходеше на химиотерапия. Последните месеци бяха кошмарни. Начко премина през ада. Страдаше, измъчваше се много, но нито веднъж не се оплака. Стискаше зъби, мълчеше и търпеше. А болестта го изяждаше отвътре, смъртта дебнеше на прага. От две години бяхме неизменно заедно, поддържахме непрекъсната връзка, но повярвайте, никога не съм го чул да се оплаква. Стоически понасяше жестокостите на съдбата. За човека Начко Михайлов може да се говори много. С него бе удоволствие да се общува.

Разговорите се превръщаха в празник. Можеше с часове да говори за любимия футбол. Вълнуваха го и общочовешки теми, бе рядко интелигентен, духовно извисен човек. Вярваше в Бога, всяка неделя ходеше на църква. Четеше Библията, тя стоеше до леглото му. “Аз не знам дали има Бог, не знам как се нарича тази висша сила, която управлява съдбата ни, но вярвам в нея. Длъжен съм да живея праведно, да спазвам правилата, ми каза веднъж, когато го попитах вярва ли в Бог. – Ти бъди честен към себе си, в отношенията си към хората, пък Бог няма да те остави. Ей така, запали една свещичка в храма, тя ще огрее и душата ти.” Начко беше мъдрец, сладкодумец и омайник. Често съм се чудил откъде извира силата, която притежаваше.

Просто бе магнит за събеседниците, завладяваше с лекота хората. Безкрайно честните му сини очи издаваха всичко. Той не бе способен да излъже никого. Не лъжеше и себе си. Казваше: “Кажи си истината, пък да става каквото ще”. Рядко допускаше някой близо до себе си, но направеше ли го, човекът ставаше негов другар завинаги. Неповторим шегаджия със специфично чувство за хумор. Веднага ставаше душата на всяка компания. Не обичаше ласкателствата. “Като футболист съм получавал много хвалби. Аз обаче знам едно – потупат ли те по рамото, пази се от дископатия”, твърдеше легендата.

Човекът от улица “Съзнание”
Беше предан на футбола до такова безумие, че никога не взе нещо от страхотната си популярност, която му отваряше всички врати. Неговият интерес не бе материалното, а онова духовно богатство, което Левски наричаше “народното благо”. Неземен футболист и рядко човечен приятел и баща. Знаеше го цяла Европа, а у нас го обичаха запалянковците на всички отбори. Не се приемаше за голяма звезда. “Имало е и по-големи футболисти от мене. А и какво значи звезда? Те са на небето. Нали всички сме хора на тоя свят, всички отиваме на едно и също място, независимо бедни ли сме, или богати, черни или бели, умни или глупави. Уважавай хората, за да ти се отвръща със същото”, повтаряше Бате Начко. Улицата, на която живееше в кв. “Орландовци”, се казва “Съзнание”. Каква ирония на съдбата!

Харизматична личност. Оригинален, неповторим, откровен и смел. Бе като магнит за масите. Помагаше му и рядък талант – обикновенните хора го приемаха за един от тях. Странно усещане -очакваш да видиш звездата, а срещу теб е един чаровник без капчица надуване и преструвка. Не се страхуваше да казва истината в очите. Винаги се бореше се срещу неправдата в живота и футбола. Възмущаваше се от лошите политици, от тежкото положение на народа. Страдаше от корупцията във футбола, с всички сили се опитваше да изгони навлеците от най-красивата игра. “Място за нефутболни хора няма. Няма да се оправим, докато не ги изхвърлим от там”, често ми казваше.

Голямата болка
Най-голямата му и любов и болка беше Локомотив…Можеше да играе в най- големите отбори в света, но до сетния си дъх остана верен на любимия си, на единствения си клуб. На няколко пъти му идваше да крещи от болка заради отношението от страна на някои шефове в “Надежда”. През последните 2-3 години съвсем го бяха изолирали, той се чувстваше излишен. Уж беше главен селекционер, а пък за нищо не го питаха. Пращаха го да гледа футболисти, но взимаха други. Бавеха заплатата му по 7-8 месеца. Имаше моменти, в които нямаше и 20 лв. в джоба. Изобщо не му се ходеше до стадиона. Може би най-големият футболист в историята на Локомотив се чувстваше непотребен. Тъжно, престъпно и обидно. Животът му бе непрекъсната поредица от бляскави победи. Бе художник на терена, артист в живота. Спечели безброй мачове, но загуби най-тежкият – със смъртта.

Преди около година (есента на 2005 г. – б.а.) му отидох на свиждане в “Пирогов”. Няколко дни по-рано бяха му извадили бъбрека. Заварих го на леглото, на рамката на което бе омотал бинт, с помощта на който се изправяше. Тогава за пръв път видях в очите му отчаяние и частица досада. Бе доста отслабнал и измъчен. Сам. З броени дни болестта го бе изпила. «Виж ме на кво приличам, посрещна ме той. – Като некоя стара баба съм, а?”. Унинието обаче не го държеше дълго. “Носиш ли програмка на “Еврофутбол”? Дай да видя кои са мачовете”. Разговорихме се, той си пусна мач от английското първенство по телевизията. На тръгване ми вика: “И няма да се предаваме, нали!”. Все едно аз бях болният, а не той.  След това рядко излизаше, съвсем се затвори в себе си. Чувахме се през ден по работа (в продължение на 2 г. бе специален коментатор на “Телеграф”), но повече, за да си говорим. Разговорът, общуването за него бяха жизненоважни, не можеше без хора. Никога обаче не долових нотки на отчаяние у него. “Никога не допускай криза на духа. Допуснеш ли той да страда, свършено е с теб”, бе една от максимите му.

Водеше непосилна битка с коварната болест. Имаше проблеми с пикочния мехур и с черния дроб, дишаше трудно. Преди около две седмици поисках да го видя. На срещата изпрати сина си Виктор. Всичко ми стана ясно, но не исках да повярвам. Още по-жесток бе разказът на Вики. “Към кого ли не се обърнахме за помощ. Навсякъде отказват да го приемат. Положението е неспасяемо. Болестта е в напреднал стадий и нищо не може да се направи”. Сякаш буца заседна в гърлото ми. Та той дори веднъж не чии е казвал, че е болен от рак.

Спомена ми само, че преди операцията е имало съмнения за злокачествен тумор, но той е отстранен. Семейството му опита всичко, за да го спаси. Водиха в “Орландовци” и народен лечител и екстрасенс. После отиде на процедури в “Пирогов”. “Ще поседя 2 седмици да ме закрепят малко”, ми обясни той. Всичко остана напразно. Обаждам му се в петък (22.09). Той ми вика “От 30 минути чакам да дойде сестрата да ми смени системата, но нея я няма”. Звучеше ми по-добре. Имаше дори сили да се шегува. Чухме се и в неделя. За моя изненада си беше у дома. “Избягах малко гарнизонна отпуска”, опита се да се засмее. В понеделник обаче вече ми звучеше много зле. Едва говореше. “Как си, бате Начко?”, го питам. “Абе, положението не отива на добре”, успя да отрони големият футболист. Не успях да го видя за последно и да си взема сбогом.

Много често съм се питал защо той, който проявяваше истинска човечност към всеки страдащ, страда толкова много, защо готините хора умират млади. Казват, че Господ ги прибирал, защото ги обича. Не знам дали това е истина. Не знам дали има живот след смъртта. Сигурен съм, обаче, че ако има Рай, Начко Михайлов е там. Много страдаше по Гунди и Котков, наричаше ги “Моите братя”. Сега се събра пак с тях, Бате Начко, и май пак играете този пусти футбол в небесния отбор. И тримата сега ни гледат отгоре. Древните римляни казват, че световната слава отминава бързо. И най-големите герои в историята, влезли в епопеята на незабравимите, един ден минават в кохортата на забравените.
Ти обаче завинаги ще останеш жив в нашите сърца. Защото легендите не умират!

Милен ДИМИТРОВ

Днес се закрива най-грандиозния детско-юношиски турнир в света "Готия къп". В турнира определян от мнозина за мини детско световно първенство участваха 1763 отбора от 82 държави, а възраст Б12 бе една от най-многобройните със 174 отбора от 37 държави. Локомотив бе представен от набор 2005. Малките железничари се представиха достойно достигайки до 1/16 финалната фаза, където отпаднаха драматично след 1:2 от Коервер Мичиган (САЩ). Преди това локомотвците спечелиха безпалационно своята предварителна група, а на 1/32 отстраниха ФК Кънектикът Блу (САЩ).

Поздравления за добрата игра, успехите и радостните мигове и пожелания за нови върхове с фланелките на столичния Локомотив.

източник: http://www.fclokomotiv1929.com/

Мнозина специалисти твърдят, че от догодина Царско село ще играе в елита. Разполагате ли с потенциал да влезете при най-добрите футболни отбори на България?

Не, в никакъв случай не мога да кажа, че разполагаме с отбор за Първа лига. Имаме добър, стабилен отбор за Втора лига. Говори се, че можем да бъдем в Първа лига и донякъде има резон. Надявам се отборът да играе по един и същи начин всяка седмица. Нищо чудно и да стигнем до Първа лига. Няма такава цел, но няма да бъдем и спирани. Във всеки един мач ще играем за победа, ще събираме точки и докъдето стигнем.

Имате ли наблюдения върху школата на Царско село – как се работи, има ли талантливи деца и кога реално можем да видим продукт от нея в първия отбор?

Естествено, че имам наблюдения върху академията и децата в Царско село. Има много талантливи деца, най-вече родените 2005 година, които станаха шампиони на България и по-малките възрасти. Има деца, работи се правилно, нещата в академията са подредени. След пет-шест години наистина Царско село ще може да разчита на деца от собствената си школа.

Защо хората избират децата им да тренират на базата на вашия клуб, вместо да ходят в отбори като Левски, ЦСКА, Локомотив (София), Славия? Не е ли малко странно?

Не е странно по простата причина, че тук условията са прекрасни, работят добри треньори, нещата са подредени.

Лесно ли се работи със Стойне Манолов?

Поне на мен ми е лесно. Мисля, че няма лесни и трудни собственици. Когато си вършиш работата, взаимоотношенията са лесни. Работил съм с доста собственици и винаги, когато съм си вършил работата добре, не съм имал проблеми.

Да поговорим за началото на вашата кариера. Защо избрахте футбола и кой ви взе в школата на столичните „железничари“?

Мисля, че генът ми е такъв. Баща ми е играл футбол, майка ми е спортна жена. Винаги съм обичал футбола и съм играел в махалата от малък. В района, в който живеех, беше нормално да започна в Локомотив. Учех в 101-во – легендарно училище за квартала. Тошко Велев ме взе в Локомотив. Тогава треньорите ходеха и събираха деца по училищата. Не че не бях отишъл сам преди това да се записвам, но така се случи, че той дойде в училище, огледа ме и ме записа в школата на Локомотив. Мисля, че бях на 10 години, когато започнах да тренирам организирано.

Кой е най-яркият ви спомен от годините с екипа на Локомотив (София)?

Много спомени и то приятни. Сега като говоря – настръхвам, защото това са моменти във футбола, които много трудно се повтарят. Веднага от юноши ме вкараха в първия отбор. Още първата година станах шампион с Локомотив. Бях на 19 години. Естествено, че не бях титуляр в отбора, но имах 16 участия от 30 мача. Беше си постижение в група от 16 футболисти, на които цяла България им знаеше имената. Играх с уникални футболисти като започнем от Начко Михайлов.

Какво е усещането да си на терена с Начко Михайлов?

Уникално е усещането. И останалите футболисти бяха много добри, с уникални качества. Начко беше ниво Марадона в днешни години. Много трудно могат да се коментират неговите качества. Беше уникален футболист.

Защо решихте да си тръгнете от стадиона в квартал „Надежда“?

Имах други силни моменти – мачовете с Динамо (Киев). Пак уникален момент.

Тогава се говореше, че са ви наказали за елиминирането на Динамо (Киев).

Тези неща не ги разбирах толкова много. Наказаха по-скоро Васко Методиев – Шпайдела. След този мач беше уволнен. Не можах да разбера причините. Фактически след този мач стана и преломът в Локомотив и смяната на генерациите.

цялото интервю на https://gong.bg/